Връзки за достъпност

Извънредни новини

Автокрациите зациклиха. Как Пекин, Москва и Анкара губят бъдещето


Колаж със снимка на автора Владимир Шопов на фона на официален парад в Китай.
Колаж със снимка на автора Владимир Шопов на фона на официален парад в Китай.

16 юни 2009 година трябваше да е началото на ново геополитическо летоброене. Първата среща на върха в Екатеринбург, Русия на страните от BRIC (Бразилия, Русия, Индия и Китай) търсеше политическа символика, която да маркира ускоряващите се глобални размествания и да формализира появата и ролята на нов, алтернативен геополитически център. Глобалната криза от 2008 вече вършееше из света, а Пекин настойчиво я пакетираше като криза на Запада, точка на счупване в неговото развитие. Малко по-късно Москва щеше да се превърне в най-шумния глас на тази позиция. Китай произведе цяла коментарна субкултура за „залеза на Запада и възхода на Изтока“, която поне десетилетие обикаляше безкритично Азия и много от западните левичарски коментарни пространства.

Отвъд реториката обаче, BRICS (Южна Африка се присъединява през 2010 година) имаше за цел да се превърне в разширяваща се политическа структура с институционална и финансова претенция. Тя следваше да събере различни групи държави: възстановяващи позиции като Китай, стари необвързани като Индия, трайно недоволни от статуквото като Русия и части от „глобалния юг“ като Бразилия, която бе вече станала ресурсен придатък на Пекин. Плановете обаче така и не станаха реалност и причините за това се увеличават.

Когато автократичното управление пречи

„Възходът на останалите“ зацикли същински с превръщането на страни като Русия и Китай в автокрации, които са все по-агресивни и непредвидими. Първата от десетилетие гази земите на Украйна и Грузия, а втората строи незаконни острови в южно-китайско море, непрекъснато навлиза в чужди териториални води и инициира военен сблъсък с Индия в Хималаите. Режимът на Реджеп Ердоган в Турция също върви по подобна траектория и не е случайност, че страната му губи позиции и одобрение във важни за нея региони като западните Балкани.

Автокрациите все по-лесно излизат от границите си

BRICS фрагментира и по линия на Индия, която е принудена да предприеме мерки за балансиране на Китай. Затова не са изненада скокът в нейните военни инвестиции, агресивното й позициониране в прилежащите морета и укрепването на сътрудничеството със САЩ, Япония и Австралия в рамките на платформата за сигурност, QUAD. Автокрациите все по-лесно излизат от границите си и това форсира много държави да осъществяват подобно пребалансиране и хеджиране.

Примерите са вече много. Виетнам увеличава военните разходи и се сближава със САЩ и Европа. В централна Азия, Казахстан еднозначно изрази отношението си към Москва след като забрани дейността на различни руски организации в северните части на страната. Нещо повече, президентът Касим-Жомарт Токаев наскоро дори потърси подкрепа от Китай и само преди седмици Си Дзинпин го увери в неговата подкрепа за суверенитета и териториалната цялост. И това при положение, че само преди няколко години в Казахстан избухнаха протести, когато правителството започна да обсъжда възможността за продажба на земя на китайци.

Икономиката, която не работи в изолация

Икономическите модели на автокрациите също са под тежък стрес, а някои на практика са в състояние на имплозия. Русия върви към ресурсна автаркия (думата идва от гръцки и означава „самодостатъчност“), която при най-добър сценарий ще стане придатък на Китай, поне за идното десетилетие. Разкачването от западната икономика и напускането на стотици корпорации тепърва ще удари дългосрочните перспективи за растеж, а масовата емиграция на ИТ индустрията допълнително връща страната десетилетия назад. Геополитическият риск е вече в такъв мащаб, че дори китайските фирми са предпазливи и основно целят да се възползват от редуцираните цени.

Китай осезаемо забавя своя стопански ход

Регионалната стопанска тяга на Русия на практика се разпада, което е видимо в поведението на централно-азиатските държави. Китай осезаемо забавя своя стопански ход. Според оценки на Световната банка, за първи път от 1990-та година страната ще има растеж, който е по-нисък от този на икономиките от източна Азия и тихо-океанския регион (2,8% срещу 5.3%). Дългосрочните прогнози за растеж в „средното царство“ са вече от порядъка на 2-3% при положителен сценарий.

Пекин е изправен пред все повече структурни проблеми и дилеми: зациклил преход към нов икономически модел, потискане на активността на частния сектор, стагнираща продуктивност, свръхзадлъжнялост, демографски срив и други. Затова и не е случайно, че реториката за алтернативния икономически модел, идваща от китайска страна позатихна.

Отвъд тези две страни, стопанските експерименти на Реджеп Ердоган в Турция се превърнаха в пример за управленска екзотика.

А управлението чрез страх не се оказва толкова ефективно

Разпадат се и моделите и образите на бъдещето, които автократите доскоро проектираха върху западната и глобалната публичност. Претенцията и аурата на бъдещето фрагментират. Оказва се, че техните ценностни алтернативи работят повече като поп, абстрактни конструкции, отколкото когато тяхното ежедневие и реалност станат широко достояние.

Например, Пекин превърна населението си в технозатворници, които не могат с месеци да напускат домовете под репресията на „нулевия Ковид“. Властите са принудени ежедневно да потушават малки и по-големи бунтове в най-различни части на страната. Завършеният техно тоталитаризъм предлага ежедневие на тотално наблюдение и контрол, свръхдържава, която събира и контролира всяко движение, действие и клик на отделния индивид.

Тези режими използват брутално насилие срещу минимално несъгласие

Бруталното насилие срещу минималното несъгласие на Москва пък допълва амалгамата от псевдо исторически брътвежи, месиански реторики и откровени измислици, които не могат да сглобят някаква разпознаваема идеологическа конструкция с влияние отвъд контролираните пространства на официалната руска публичност. Голата сила и агресия загубиха всякаква реторическа обвивка, колкото и скромна да бе тя в годините преди втората инвазия на Украйна.

Дори брътвежите за западащата западна цивилизация постепенно започнаха да заглъхват. Автокрациите може и да плашат със сила, със закани, с гавра с базови норми, с безогледно хвърляне на бомби, но губят наративната битка, губят убедителност, губят достоверна реалност, която може да бъде разпозната отвъд думите.

Партньорите, които сами отблъснаха

Автокрациите са и все по-малко способни да обединяват държави около себе си. В немалка степен това се дължи на тяхната обсесия със собствения им Lebensraum, с неговото непрестанно и максимално разширяване и укрепване. Спонсорираният от Русия евразийски съюз е в състояние на свободно падане и на практика е обречен след втората инвазия на Украйна. Традиционно отворена към нея страна като Финландия е на път да стане член на НАТО, а в Азия Москва няма какво да предложи освен енергийни ресурси на промоция.

Този процес е още по-интересен при Китай. Доскоро Пекин се опитваше да разширява влиянието си чрез създаването на нови институции. Най-амбициозният опит бе с азиатската банка за инфраструктурни инвестиции, но нейната експанзия зацикли най-вече заради недоверие към китайската страна, нейната мотивация

Автокрациите все повече стряскат и тези държави, които нямат особено желание да избират между Запада и Изтока

и модел на функциониране. По тази причина стратегията бе адаптирана и фокусът е изместен към присъединяване и опити за влияние във вече съществуващи структури, например азиатските регионални споразумения за свободна търговия. Нещо повече, войната в Украйна и нарастващата агресия на Китай намаляват влиянието на двете страни и в рамките на Г-20, обратно на техните намерения и надежди за по-силни позиции вътре в нея с помощта на други незападни страни. Путин дори се скри от последната среща в Индонезия.

Автокрациите все повече стряскат и тези държави, които нямат особено желание да избират между Запада и Изтока. Актуален пример в това отношение са Филипините. Пекин разчиташе много на предходния президент, Родриго Дутерте, за да обезсмисли двустранния пакт за сигурност между Манила и Вашингтон и постепенно да приближи страната към Китай. Първоначално, авторитарният ексцентрик тръгна в тази посока, но бързо видя рисковете и замрази всякакви опити за пребалансиране.

С нарастващата агресия на китайците, динамиката сега съвсем се промени и новият президент, Фердинанд Маркос, наскоро се съгласи да бъде удвоен (от пет на десет) броят на базите, от които Филипините и САЩ ще могат да реагират на всякакъв тип кризи, включително военни. Базите ще имат много по-равномерно географско разпределение и на практика ще осигурят ефективност при различни сценарии. Те включват не само заплаха за Манила, но и за Тайван.

Повсеместното зацикляне на ревизионистичните режими е очевидно. То е факт и при по-малките. Турция е все по-автократична, по-агресивна, с проблемна икономика и „приятелско-обръчов“ капитализъм. Иран периодично се тресе от протести като сегашният е най-обхватен и проблемен за Техеран. Настояването за дори минимална алтернативна привлекателност на такива политически формирования е вече толкова екзотично, че дори не се чува.

Разбира се, тази тенденция не отменя множеството проблеми пред западния свят, но е очевиден индикатор за нова геополитическа динамика. „Възходът на останалите“, най-вече на автокрациите сред тях, забавя ход преди да е получил устойчива географска, културна и политическа основа.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • 16x9 Image

    Владимир Шопов

    Владимир Шопов е завършил Лондонското училище по икономика и политически науки. Специализирал е в университетите в Оксфорд, Лондон, Калифорния, Пекин и в Ново училище за социални изследвания, Ню Йорк. Бил е съветник по европейски въпроси на министъра на вътрешните работи (1997-1998), съветник в Мисията на България към ЕС (1998-2001), съветник на министъра на външните работи (2014 - 2016).

XS
SM
MD
LG