Януари заема особено място в живота на Дейвид Боуи. Роден е на 8 януари 1947 г, умира на 10 януари 2016 г, а между 6 и 13 януари 1969 г. композира и записва „Space Oddity“ - първия си голям хит. Пак през януари тялото му е кремирано, а пепелта по негова воля е разпръсната над океана - библейското „от прах идваш и в прах ще се превърнеш“.
Десет години след физическата смърт духът на Боуи продължава да витае в културното ни пространство, музиката му звучи по-съвременно от всякога, пишат се докторски дисертации, а мотото му за постоянна промяна (вечния хамелеон) успешно е възприет от творци като Лейди Гага, Кендрик Ламар и Уикенд.
В България Дейвид Боуи никога не е бил популярен. Освен естрадата, по време на развития социализъм доминираха лесносмилаеми формули от типа на „АББА“, „Бони М“ и фестивала в Сан Ремо. Хич не се вписваше Боуи и в жанровите рамки на „Дийп Пърпъл“ и „Юрай Хийп“ - хард-рок локомотивите на 70-те години. Къде по-лесно е да се опънеш на 1 юли с биричка на плажа в Обзор (Джулая) вместо да си тормозиш мозъка с въпроса дали има живот на Марс (Life on Mars? 1971).
Когато Боуи почина след дълго, но скрито от света раково заболяване, органистите на няколко катедрали във Великобритания отдадоха същия ден почит на Боуи чрез изпълнение на орган този негов шедьовър. Когато слушаш органното изпълнение на композицията, неизбежно идват сравнения с величието на звученето на Йохан Себастиан Бах.
10 януари 2016 г. беше относително топъл ден в Ню Йорк. Научих за смъртта на Боуи още сутринта, това се превърна и в новината на деня. Следобед се качих на метрото и отидох до сградата в квартала Сохо“, където се намираше жилището му. Управата на кооперацията предвидливо беше направила встрани от входа нещо като кът за възпоменание с голям негов портрет и свещички в стъклени чаши.
Тротоарът вече беше отрупан с цветя и картички, добавих и моя букет. Не можех да се сетя нито тогава, нито сега за друг съвременен изпълнител, който да е оказал по-голямо влияние за формиране на музикалните ми вкусове и предпочитания. Вкусовете обаче са субективни.
За онези, които не познават творчеството на Боуи, но се интересуват, бих препоръчал като встъпление албума му „Hunky Dory“ от 1971 г. Първите три песни - „Changes“, „Oh! You Pretty Things“ и „Life on Mars?“ влизат в която и да е подборка на десетте му най-добри композиции.
След години Боуи споделя, че именно „Hunky Dory“ му дава увереност, че може да композира не по-лошо от утвърдени изпълнители като Джон Ленън или Боб Дилън и че музикалната кариера е нещо, за което действително има потенциал.
През 1972 г. Боуи записва албума „Ziggy Stardust And the Spiders from Mars“, благодарение на който се превръща в рок-звезда от първа величина. Тревър Болдър - басистът на Боуи от този най-продуктивен за него период, впоследствие се премества в „Юрая Хийп“ и там изкарва остатъка от кариерата си.
Съби - тинейджър дългуч с пъпчиво лице и дънки Levi's - беше един от малкото софийски фенове на Боуи през 1970-те. Нещо повече - Съби беше ходил на два концерта на Боуи в Ню Йорк, баща му е бил дипломат там („наш човек", явно). Съби се мъкнеше на т.нар. „борса“ за грамофонни плочи на колелото на трамвай №5 зад Съдебната палата и носеше в прокъсан найлонов плик няколко изтъркани албума на Боуи.
Макар и да не ни грабваха с музиката си тогава, кориците на плочите впечатляваха с дизайн. Дали доберманът с главата на Боуи (Diamond Dogs, 1974) или изчистените линии на портрета му заедно с модела Туиги (Pinups, 1973), в изображенията имаше недоизказаност, загадъчност, която хем привличаше, хем стимулираше тинейджърското въображение да запечатва с фотографска точност всеки детайл.
Години по-късно, когато английският ми вече беше на ниво, а дискографията на Боуи зае постоянно място в колекцията ми от грамофонни плочи, осъзнах, че музиката на Боуи е нещо подобно на луковица - смъкваш горния слой, за да откриеш, че вътре има още и още, които можеш да отлепваш и отлепваш, без да стигнеш до сърцевината.
Боуи е нежният спасител на душите, които не съумяват да намерят покой в удавническото течение на прагматичния, битов живот. Неговата актуалност не е носталгична; тя е структурна за начина, по който днес възприемаме музиката и идентичността.
Боуи създаде някои от принципите, върху които се гради съвременната музикална индустрия. Променливата идентичност, персонифицирането му като Ziggy Stardust (1971-73), след това Thin White Duke (1976-78), периода на Let's Dance (1983) и по-късните му персонажи бяха зърната, от които прорасна концепцията за постоянното творческо себепреоткриване. Така Дейвид Боуи стана пионер и на жанровата хибридност. Той се движеше без усилие между рок, соул, електронна, амбиент, поп и индустриална музика много преди тези жанрове да станат взаимно пропускливи.
Сценичното му поведение и андрогинност по време на ранния му период (Ziggy Stardust) са ужасявали идеологическите цензори зад Желязната завеса, които в Боуи са виждали разложение и декаденс. А той всъщност още тогава е оформял идеите за сексуалната двусмисленост без лозунги, андрогинността - без обяснителност, идентичността като изпълнение, а не изповед. Тези идеи се възприемат за нормални десетилетия по-късно, а Боуи просто е живял живота си чрез тях, практикувал е свобода без проповед.
Като споменах за Желязната завеса, нека споделя любопитен епизод от кариерата на Боуи. През април 1973 приключва японското му турне от периода на Ziggy Stardust/Aladdin Sane. Тъй като Боуи не е обичал да лети - придвижва се със съветския кораб „Феликс Дзержински“ от Йокохама до Находка, а след това на транссибирския експрес до Москва. Съветските граничари не са имали представа кой е Боуи, а по онова време, макар и вече известен на Запад, той още не е звездата, в която се превръща по-късно.
По спомените на Джеф МакКормак, фотографът, който го е съпровождал, Боуи е бил впечатлен от необятността на Сибир (влакът пътува четири дни през тундрата), пил е бира и водка със съветски войници във влака, свирил е на китара и е пеел свой и на „Бийтълс“ акустичен репертоар за обслужващия персонал.
МакКормак отбелязва, че жените железничарки са били във възторг от Боуи. Двамата остават за няколко дни в Москва и Боуи снима на 16-милиметрова камера част от първомайския парад на Червения площад.
По-късно Боуи споделя, че Съветския Съюз му е приличал на огромна сцена в която всеки персонаж изпълнява своята роля. Направило му е впечатление, че хората са били за него сякаш зад витрина, без емоции или поне без да ги изразяват.
От този момент нататък в творчеството му започва да се проследява интерес към тоталитарната естетика, граничните зони и идеологическите разделения.
Пътуването през СССР определено е дало стимул три години по-късно Боуи да се премести в Западен Берлин (1976-79) и там да запише три от ключовите албума в кариерата си - „Low“ (1976), „Heroes“ (1977) и "Lodger“ (1979). Героите на композицията „Heroes" (вероятно най-известния хит на Боуи) са двама влюбени от двете страни на Берлинската стена.
Критиците са склонни да придават идеологически пълнеж на „Heroes“, обаче историята е по-прозаична. Звукозаписното студио се е намирало в непосредствена близост до Берлинската стена и един следобед Боуи е видял през прозореца как продуцентът му Тони Висконти страстно целува до стената новата си приятелка Антония Маас. Това веднага му е дало идея за текста на песента тъй като музиката вече е била готова. Думите са били нахвърляни с молив на парче хартия за около 20 минути.
В Берлин Боуи дели апартамент с Иги Поп, по-късно определян като кръстника на пънк рока.
Разсипан от наркотична зависимост и лични несполуки, 29-годишният Поп е бил на ръба на хероинова смърт. Боуи му помага да се измъкне от тресавището на демоните и депресията и продуцира два от класическите му албума, „The Idiot" (1977) „Lust for Life" (1977).
Макар пътищата им да се разделят, след смъртта на Боуи Иги Поп споделя: „Приятелството ни всъщност се състоеше в това, че Дейвид ме спаси от професионален, а вероятно и личен разпад“. Казва, че Боуи фактически го е възкресил
„В известен смисъл беше повече благодетел, отколкото приятел по начина, по който повечето хора разбират приятелството“, добавя Иги Поп.
И нарича това приятелство „светлината на моя живот“.
Форум