Това е една от най-големите, но и най-непознатите страни в света. Наследничката на Персия носи името Иран от 1935 година насам. Днес това е консервативна и затворена към света държава, но в миналото не винаги е било така.
През 50-те години една жена пътува из цялата страна и снима със своята Leica. Години по-късно това се оказват вероятно единствените цветни кадри от Иран по онова време.
Това са част от хилядите цветни снимки на Иран, направени главно през 50-те, от баронеса Мари-Терез Улен де Шотен. Днес снимките се пазят в Харвард.
Улен е родена през 1905 г. в семейство с белгийски и австрийски родители. Тя предприема редица пътувания, след като се омъжва за белгийски дипломат през 1926 г.
След като съпругът ѝ умира от инфаркт през 1950, Улен се връща в Иран. Там тя има много познати, заради които започва да пътува всяка година до страната. На едно от пътуванията тя взема със себе си дъщеря си Астрид.
В телефонно интервю от дома си в Белгия Астрид Улен каза пред Свободна Европа, че майка ѝ е искала да заснема пътуванията си в Иран, защото е осъзнала, че страната "се променя толкова бързо, че е трябвало да го запечата".
Когато Астрид пътува в Иран с майка си, все още не съществуват магистрали, които да свързват отделните градове.
"Беше трудно да се кара. Имаше много пепел и нямаше как да видиш много, когато се движиш зад камион. Беше въпрос на късмет да не катастрофираш", казва Астрид.
Астрид описва майка си като много интелигентна жена, "която никога не се е страхувала".
"Отиваше сама навсякъде, дори и през нощта. Правеше го само защото искаше да опознава хората и да ги разбере".
През 1953 г. в столицата на Иран - Техеран, е потопена в размирици заради организирания от САЩ и Великобритания преврат, който сваля министър-председателя Мохамед Мосадик. Това засилва властта на шаха Мохамед Реза Пахлави.
По това време Улен се насочва към най-отдалечените кътчета на страната.
Според някои информации Улен е първият външен човек, на когото е разрешено да заснеме кашкайците.
Кашкайците са формирани основно от големи номадски племена в южната и централната част на Иран. Те говорят на свой собствен тюркски език. Смята се, че техните предци са мигрирали от Централна Азия преди около 1000 години.
Улен използва най-вече апарат Leica. Скъпият и много рядък цветен филм на Кодак, който използва, си е набавяла благодарение на дипломатическите си контакти.
Италианският фотограф Федерико Клаварино работи по книга, свързана с баронесата и нейните снимки. Пред Свободна Европа той каза, че е бил изумен от работата ѝ, най-вече заради достъпа до иранската култура от онова време.
"Вероятно съществуват изключително малко други снимки, направени по това време и по този начин - с цвят. Тя е успяла на места, до които европейците трудно са стигали", казва Клаварино.
Той намира за "изумително", че Улен е успяла да направи снимките си без да говори персийски или други от езиците в Иран.
Улен прави последното си пътуване до Иран през 1977 г. Тогава тя описва страната като "ужасяващо разглезена в търсенето си на моментална, ужасяваща модернизация". Малко по-късно идва ислямската революция. Протестиращите взимат 52 заложници в американското посолство в Техеран. На власт идва религиозно консервативно управление, което запазва властта си и до днес.
Астрид Улен казва, че любимият спомен с майка ѝ е от 80-годишния ѝ рожден ден. Тъй като не се чувства добре, баронесата отказва да отпразнува повода. Астрид обаче ѝ прави изненада и кани 150 души. След като попада в "капана", баронесата настоява да разбере "кой е организирал тази глупост".
Тя казва на дъщеря си: "Можеше да ме убиеш", но Астид ѝ отговоря, че в такъв случай е щяла да умре щастлива.
Улен умира през 1989 г. Две години след смъртта ѝ цялата колекция от снимки, филми и аудио записи е предадена на Харвард. Над 4000 от снимките ѝ днес могат да бъдат видени в сайта на библиотеката на университета.
