На 11 януари 2019 г., в новата конферентна зала на Софийския университет (СУ) са сe събрали множество хора. Поводът е международна конференция, посветена на протеста на трима студенти по история от есента на 1968 г. срещу смазването на Пражката пролет от България и други четири армии от Варшавския договор.
Присъстват посланиците на Чехия и Словакия. Има и представители на Чешкия институт за изследване на тоталитарните режими и на Института по история при Словашката академия на науките.
Седмици по-рано на въпросните студени Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев връчена наградата на Чешкия сенат за последователна защита на човешките права и словашкият държавен орден „Бял двоен кръст“ (на Генов и Радев - посмъртно).
На конференцията са поканени още ректорът на СУ проф. Анастас Герджиков и деканът на Историческия факултет доц. Тодор Попнеделев, но те не се появяват. Не се появяват и техни заместници. Ситуацията става конфузна.
В крайна сметка конференцията е открита от Александър Димитров, а посланиците на Чехия и Словакия - Душан Щраух и Мануел Корчак, произнасят приветствия.
За никой не остана тайна, че Софийският университет очевидно има някакъв проблем с темата и с това, което излиза при задълбаването в нея. Какво е то?
Историята на тримата студенти
На 20 срещу 21 август 1968 г. армии на Варшавския договор, сред които и българската, навлизат на територията на Чехословакия и слагат край на демократичните реформи в тази страна.
След няколко седмици, на 18 септември 1968 г., в София се срещат Ед. Генов и Ал. Димитров. Установяват, че и двамата не одобряват агресията от миналия месец и участието на България в нея. Решават да реагират с разпространение на позиви, които разпространяват след дни заедно с колегата си Валентин Радев.
След акцията решават за около месец да прекратят дейността си и да подготвят нови позиви. На 16 октомври, в дома на В. Радев, се събират тримата, като Едуард кани към тях да се присъедини и неговия приятел от детинство Божидар Стриков, в онзи момент отбиващ редовната си военна служба в Перник.
На тази среща уточняват текста на вторите позиви. Предстои тяхното разпространение. То обаче е осуетено. На 29 октомври Еди, Сашо и Вальо са арестувани и изпратени в единични килии в Централния софийски затвор.
Доносът на Стриков
Междувременно, на 18 октомври в Комитета за държавна сигурност (КДС) получават донос от споменатия приятел на Едуард - Б. Стриков.
От него те научават, че Генов, Радев и Димитров, заедно с още 6 човека, наречени „групата на Сашо“, които не са се познавали помежду си, са разпространили вече 247 позива.
Разбират още, че позивите са писани на 19 и 20 септември у Сашо. Научават как Валентин е разпространил своите листовки в Пловдив, а Едуард и „Сашо с групата си“ - в София. От документа се разбира също, че е взето решение да се изработят нови позиви, като е уточнен и техният текст.
Получавайки доноса на Стриков, зам.-председателят на КДС Григор Шопов бързо свързва данните за разпространените позиви с вече предадените няколко листовки от „бдителни граждани“ в София и Пловдив.
През следващите дни, при оперативни срещи на КДС със Стриков, органите научават, че и Александър Тончев, с прякор Локатора, е готов да участва в предстоящото разпространение на новата партида позиви.
Опитите за привличане на още колеги
Доносът на Стриков изглежда е пряка последица от винаги съществувалия риск за теч на информация при привличането на допълнителен брой хора към тримата. До залавянето им обаче, Стриков е единственият подобен случай. При всички други е налице отдръпване, нежелание за включване, страх, но не и донасяне на властта.
След началото на учебната година в Софийския университет през октомври, Ал. Димитров се среща със споменатия вече негов колега историк Ал. Тончев. След два последователни разговора Сашо и Едуард успяват да получат съгласие от Тончев да участва в самото написване и разпространение на втората партида позиви.
В крайна сметка обаче, той не развива никаква дейност както при писане, така и при разпространение на позивите.
Без резултат остава и опитът на Сашо Димитров да привлече към групата колегата си Стайко Трифонов.
Ала на 20 октомври, по време на рождения ден на Лили (Лиляна) от същия курс, Ед. Генов прави опит да привлече и Мария Тодорова (Мая). При отказа ѝ за участие, той я моли да не отваря темата пред Ал. Тончев, видимо с цел да не го разколебае след вече даденото от него съгласие.
Инквизицията в партийната организация
Заключителното постановление към следственото дело №370/1968 по описа на КДС от 6 декември и Обвинителният акт стесняват замесените в групата до арестуваните трима. Ала не пропускат да споменат, макар и неосъщественото съгласие на Тончев да разпространява позиви, както и несъобщаването от страна на Тодорова на органите на властта, въпреки отказа ѝ да участва.
На 18 декември 1968 г. В. Радев и Ал. Димитров ще бъдат пуснати под парична гаранция, за да дочакат процеса и да бъдат подложени на същинска инквизиция от „обществените организации“.
Благодарение на познанството си с един от следователите в КДС, Апостол Апостолов – Гърчето, негов съзатворник и приятел отпреди 9 септември, историкът и директор на Института по балканистика Николай Тодоров предварително разбира, че няма обвинения към дъщеря му М. Тодорова както в заключителното постановление, така и в обвинителния акт.
Ала преди провеждане на партийно събрание в специалност „история“ секретарят на VIII Районен комитет (РК) на БКП Румен Попов настоява пред партийната организация на специалност „история“ за сурови наказания, извън тримата подсъдими, които да дойдат по линия на обществените организации, включително и отстраняване от университета.
В случая със специалност „история“ това означава Мая Тодорова и Сашо Тончев, синът на Росица Ангелова от Института по етнография на БАН, да се разделят с Алма Матер.
Акцията по спасяването им започва с едно изложение на Н. Тодоров, което той подготвя от свое име до Венелин Коцев, тогава секретар на Централния комитет (ЦК) на Българската комунистическа партия (БКП).
Към 11.00 часа вече е в кабинета на Коцев. След няколко срещи и телефонни разговори, В. Коцев нарежда на Ангел Тодоров да предупреди секретаря на VIII Районен комитет на БКП Р. Петров, който в момента е на партийното събрание в специалност „история“ на Софийския университет, да снеме предложените наказания.
Уговаря дори среща на Н. Тодоров със самия Тодор Живков, който го приема незабавно. Тодоров обяснява, че това са „наши деца, от наши семейства“ и по този начин Партията само ще загуби, като вероятно и Живков дава указания в подобен смисъл.
През това време, по уговорката от сутринта, Илчо Димитров и колегите му действат съгласувано с Н. Тодоров и разтягат събранието за да може Р. Попов да получи очаквано обаждане от ЦК. Никой не се застъпва за тримата следствени студенти, но целта е да бъдат защитени заподозрените извън тях защото са деца на колеги историци.
По време на самото партийно събрание във факултета подготвени предварително от Районния комитет на БКП студенти продължават да излизат на трибуната, искайки най-строги наказания. В един момент една от чистачките повиква секретарят Р. Попов на телефона. Последният излиза и на телефонната слушалка е смъмрен от В. Коцев задето от Районния комитет на БКП се заели не да помогнат, а да унищожат „наши деца, от наши семейства“.
Р. Попов се завръща обратно на събранието, когато пореден разпалил се оратор иска строги наказания, и още от вратата заявява: „Ние малко се изсилихме, другари!“
„Не може така. Това са наши деца, от наши семейства, трябва да им помогнем, а не да ги унищожаваме“, добавя Попов.
Това променя изцяло и хода на самото събрание.
Инквизицията на Комсомола
Даден е заден, но само за „наши деца, от наши семейства“. В случая има две разбирания, които взаимно се приплъзват, припокриват и допълват – на „партийни другари“ и на „колеги историци“.
Комсомолската организация на специалност „история“ предстои, по указания ѝ диктат от висшестоящите органи, да свърши своята работа.
Новият партиен секретар Ил. Димитров събира комсомолците от целия курс в тогавашната аудитория №41. Сашо и Вальо са доведени остригани, за да бъдат заклеймени и порицани от колегите си, те самите да се разкаят, а след това да бъдат предложени за изключване и изключени от Комсомола.
Събранието на курса се провежда пред наблюдаващи лица. Предварително са подготвени и заклеймяващи изказвания. В тази обстановка и атмосфера от никъде не иде защита за Сашо и Вальо, или отсъстващия Еди. Порицанието и изключването от Комсомола са факт.
Остава двамата, заедно с Генов, да бъдат изключени и от университета, още преди провеждането на съдебния процес.
На 6 януари 1969 г. се провежда декански съвет. Стойко Колев, заместващ партийния секретар Ил. Димитров, който е в командировка, прочита доклад за разкритията на МВР около случая. В доклада се съдържат пет имена. Констатира се, че „за съжаление“ студентите са „от нашия факултет, спец. История“.
Деканът проф. Димитър Ангелов смята въпросът за изяснен след проведените в последните дни събрания. Деканският съвет решава да предложи за изключване от университета на първите трима – Ед. Генов, Ал. Димитров и В. Радев. Предлага се на Ал. Тончев да бъде наложено наказание „строго мъмрене с предупреждение за изключване“. За М. Тодорова се решава „да се изчака решението на ДКМС“.
Дело №370/1968
За тримата обаче никой не се застъпва. На 10 януари, преди точно 55 години, започва съдебния процес срещу тях.
На 11 януари Софийски градски съд осъжда Ед. Генов на 5 години затвор, Ал. Димитров на 3, а В. Радев на 2 години.
След обжалване на присъдата при гледането ѝ на следваща инстанция на 1 април 1969 г. Ед. Генов получава 3 години, Ал. Димитров – 2, а В. Радев 1 година и 2 месеца.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Форум