Годината е 1975, мястото – Слънчев бряг. Популярният фестивал за естрадни песни "Златният Орфей" се провежда за 11-а поредна година. Конкурсът се излъчва директно по телевизионната система "Интервизия", която предава за комунистическите държави. Аудиторията е около 200 милиона.
Ето там изгрява звездата на Алла Пугачова с песента "Арлекино", но това може и да го знаете. Не знам обаче дали можете да си представите хората, зяпнали срещу екрана, когато Пугачова излезе на сцената, а никой не очакваше нищо от нейното изпълнение, всички чакаха съвсем друг певец.
Този "Орфей" е първият с цветен сигнал, макар че по онова време малцина в България имаха възможност да заделят няколко месечни заплати за цветен телевизор.
Фаворит на публиката е английският певец Карл Уейн (1943-2004) – регионална звезда във Великобритания. С очарователно сценично присъствие и приятен глас Уейн завладяваше публиката, а коронният му номер беше да си свали сакото, да го размаха и с победоносно изражение да го запрати в залата. Вторачени в малкия черно-бял телевизор "Плиска" гледахме с невярващи очи – толкова разкрепостено ни се виждаше тогава стандартното за западна аудитория сценично поведение на англичанина.
Нека направя леко отклонение за контекста, в който се провеждаше фестивалът.
Баркод в ЦУМ, кафене "Кристал", никелираната стомана
През 1975 г. Народна Република България (НРБ) е в апогея на т. н. "развит социализъм". Населението е почти 9 милиона, София току-що се е превърнала в милионна столица, стандартът на живот е задоволителен.
Като казвам "задоволителен" имам предвид, че всички бяха поставени в горе-долу еднакви условия: всеки или почти всеки имаше работа, тази работа не носеше висок доход, но стигаше за основните потребности.
Изискванията бяха скромни, информацията от "загниващия" Запад – слабо достъпна и поради това за средния българин беше трудно да прави сравнения. Пропагандата представяше СССР и България като монолитен, задружен блок, в който българо-съветската дружба беше така жизнено необходима, "както слънцето и въздухът за всяко живо същество" – изказване, приписвано на Георги Димитров. По-будните граждани – а те не бяха малко – знаеха, че между живота в България и този в СССР има разлики, и то съществени.
Към средата на 1970-те тези разлики беше трудно да не бъдат забелязани – особено в големите градове.
В София, например, към 1975 г. центърът беше модернизиран, появиха се магазини и заведения със западно оборудване, никелираната стомана, огромните стъклени витрини, климатиците и неоновите реклами започнаха да се превръщат в обичайна част от бита.
Срещу Съдебната палата се появиха два магазина за продажба на месо в които шолове, пържоли, разфасовани птици и други месни артикули бяха обработвани и опаковани по най-съвременни технологични стандарти.
Пак по същото време в центъра се появиха няколко закусвални, в които изборът на ястия и заплащането се извършваше автоматизирано. В гастронома на току-що ремонтирания ЦУМ за пръв път в България беше въведена система за баркод разчитане на цените, което облекчи и ускори работата на касиерите.
Година по-късно в столицата започна да функционира първата италианска пицария (на ъгъла на "Гурко" и "Раковски", а малко по-нататък беше открит комплексът "Кристал". По онова време "Кристал" ни изглеждаше като парче от Марс, което случайно са доставили на Земята.
По програма "Хоризонт" започна да се излъчва предаването "Музикална стълбица" с водещ Йордан Георгиев. Тъй като понятието "идеологическа диверсия" по онова време си беше съвсем актуално и служители от конкретно управление получаваха заплати за да бдят за проявата на такава, Данчо Стълбицата лавираше изобретателно, за да може в официално предаване на българско радио да прозвучат някои от най-новите в момента западни хитове. Предаването започваше в 22:00 в четвъртък и продължаваше до полунощ. Най-интересното се случваше между 23:30 и полунощ.
Дъщерята на Тодор Живков – Людмила Живкова се превърна във фигура, която до голяма степен определяше културното развитие на България. Най-общо казано – културното направление от средата на 70-те години е отваряне към света – както на българските културни изяви извън България, така и на проникване на външни културни влияния в България.
"Златният Орфей"
За какво ви ги разправям всички тези работи, след като започнахме със "Златния Орфей"? Ами причината е именно тази монолитност на България и СССР, в която се опитваше да ни убеди официалната пропаганда.
На практика двете страни бяха доста различни и тези нарастващи елементи на западност в бита и културата на българина нямаха по онова време паралели в Съветския съюз.
Не случайно многобройните съветски туристи често пъти оставаха изненадани от това което виждаха в България и възприемаха страната едва ли не като капиталистически рай. Гларусите по българското черноморие (трябва ли да обяснявам какво е "гларус"?) се отнасяха с чувство на превъзходство към съветските "Маши" и "Наташи", облечени в басмени роклички и сандалки, и ги възприемаха като лесна плячка. Я пробвайте днес да подходите с такова отношение към млада рускиня на плажа и вижте какво ще ви се случи.
Връщаме се на "Орфея" от 1975. Замислен като международен фестивал за популярна музика, "Златният Орфей" до голяма степен повтаря модела на италианския фестивал в Санремо – конкурсен характер, нови песни, жури, награди и галавечери. С две думи – буржоазен кич.
Първото издание е през 1965 г. – само за български изпълнители, международният елемент е добавен две години по-късно. Характерен елемент за фестивала е, че там се допускаха изпълнения само в жанра "естрада" - леко достъпна сладникава музика, често с оркестров акомпанимент.
Разликата между "естрада" и "поп" понякога беше размита, но идеологическите цензори имаха остър нюх за тези разлики. АВВА, примерно, е мелодична музика, но не е естрада. Франк Синатра от друга страна, си е чиста естрада, макар американците да не са чували за такова понятие. Някъде из интернет прочетох, че е правен опит в средата на 1970-те Синатра да бъде поканен на "Орфея" и че той дори дал предварително съгласие, но това ми прилича на басните за каненето на "Битълс" на Световния младежки фестивал в София през 1968 г.
По онова време нямаше нито интернет, нито компютри, нито TikTok. Ежегодното излъчване на фестивала си беше събитие и събираше хората пред черно-белите телевизори, а улиците вечер опустяваха. Носеха се слухове, че конкурсът бил режисиран и от самото начало се знаело кой ще победи. Никой не се притесняваше, бяхме свикнали, важно беше самото зрелище в Летния театър на Слънчев бряг. Във всяко издание на фестивала задължително участваше представител на СССР. Не беше изключение и "Орфеят" през 1975 г. Година по-рано с голямата награда за изпълнител е удостоена Лили Иванова.
За съветски представител през 1975 г. първоначално е бил избран Георгий Минасян (1942-2004), но кандидатурата му отпада поради съмнения, че е хомосексуален.
Съветските апаратчици се спират на 25-годишната Алла Пугачова – по онова време певица в естрадната група "Весёлые ребята". Към този момент Пугачова има зад гърба си вече 10 години професионална работа, но малко индивидуални изяви. Заедно с ръководителя на "Весёлые ребята" Павел Слободкин избират песента "Арлекино", композирана и изпълнена за пръв път през 1964 г. от българския певец Емил Димитров.
"Арлекино" е всъщност първият голям хит на Димитров и за времето си е звучал много свежо. Слободкин аранжира "Арлекино" за Пугачова, като леко ускорява темпото, добавя духова секция и хор. Ако в оригинала на Димитров Арлекино е дървена кукла, във версията на Пугачова става дума за персонаж. Оригиналният Арлекин идва от италианската комедия дел арте и се появява в края на 16 век. Облеченият в цветен кариран костюм Арлекин уж вярно слугува на стопанина си, но всъщност преследва свои цели. Главната е да спечели сърцето на Колумбина. Капризната тацьорка е съпруга на Пиеро, но му изневерява с Арлекин.
Пугачова започва да "преслушва" аудиторията с епизодични изпълнения на "Арлекино" в Москва и Сочи през май 1975 г. – месец преди началото на "Орфея". Реакцията тогава е анемична.
Публиката на "Златния Орфей" знаеше, че повечето от участниците са така да се каже "пълнеж", незапомнящи се изпълнители, чието предназначение беше да създадат фон за същинските фаворити. През 1975 г., споменах вече, фаворит и очакван носител на голямата награда беше англичанинът Карл Уейн. Първата вечер изпълнението на Пугачова – ако не се лъжа – песен на Бисер Киров, беше включено в програмата точно преди появата на Карл Уейн. Пугачова остана отстрани на сцената и Карл Уейн умело я вплете в изпълнението си като я наметна със сакото си което минути по-късно щеше да запрати в залата. Алла го гледаше с влюбени очи.
Следващата вечер обаче дойде ред на "Арлекино". Веднага се усети нещо особено, неприсъщо за скованите формули на социалистическата естрада.
"Арлекино" на Пугачова
За разлика от тогавашните певци, които патетично протягаха ръце пред микрофона, Пугачова се движеше свободно и с лекота, ръцете й умело имитираха движенията на марионетка. Смехът й, смях през сълзи, тъй като съдбата на Арлекино не е особено радостна, беше искрящ и заразителен.
Хората интуитивно усетиха нейната неподправеност и на секундата забравиха за Карл Уейн. Вили Казасян с още по-голямо настървение започна да размахва диригентската си палка. Възможно е да е имало ситуации в историята на "Орфея" когато идеологически съображения са надделявали за определянето на победителя, но "Арлекино" не беше този случай. През 1975 г. станахме свидетели на рядко единодушие между жури и публика.
"Арлекино" се превърна в абсолютен хит през лятото на 1975 г. Песента се въртеше без спиране по "Хоризонт" и Първа програма. Привечер човек можеше да се разходи, примерно, по "Графа" - от сладкарница "Преспа" надолу към "Попа" - и практически без прекъсване да слуша "Арлекино" от отворените прозорци на жилищните сгради покрай трамвайните релси.
Допускал ли е някой тогава, че успешна интерпретация на български хит от 1964 г. ще се окаже началото на творческа кариера, която по статистически показатели е феноменална – над 250 милиона продадени плочи и компакт дискове.
Това е краткият, но определящ момент в създаването на мита за Пугачова – когато физически тя е слабичка и грациозна, а публиката лесно може да се идентифицира с нея като със "съседското момиче" (the girl next door) или нещо подобно.
Само няколко години по-късно Пугачова се изстрелва в стратосферата и бързо се превръща в културна институция без паралели в съветското и пост-съветско пространство. По ирония на съдбата примадоната приключва творческата си кариера там, където я е започнала – в България.
На 4 март 2010 г. в препълнената Зала 1 на НДК дивата изнася последния си концерт. Прощалните думи на Пугачова са: "България е свято място за мен. Не ме забравяйте. И аз няма да ви забравя".
Форум