Връзки за достъпност

Извънредни новини

А какво правим с вече родените?


Красимир Каракачанов в компанията на коалиционните си партньори Волен Сидеров и Валери Симеонов.

В последните няколко дни българското публично пространство е буквално заринато от всевъзможни интерпретации на една и съща дискусия. И тя не е за или против абортите. Не е и дали родителите да бият децата си или не. Не е и за ромската интеграция, нито дали да се върне трудовата повинност. Нито е дали на жените от маргинализирани групи да им се правят аборти. Дискусията на практика е следната - къде са границите на намесата на институциите в личния живот.

Темата би трябвало да е досадна през 2019 г., когато се предполага, че подобни екзистенциални въпроси не би трябвало да занимават демократичните държави, тъй като те са ги решили отдавна. Публичният разговор обаче осветява поне два обществени проблема и служи за прикриване на опасната игра с демокрацията, която са подели властимащите.

Кога жената е жена

Ако тръгнем по стъпките на разправиите от последните няколко дни, ще стигнем до две стратегии. Първата е Националната стратегия за детето, втората – хрумването на вицепремиера Красимир Каракачанов именно той да напише план за интеграция на ромите.

Обсъждането на двата документа по едно и също време разкри голямото лицемерие на медиите у нас.

От една страна редактори пишат позиции – как жената няма право да взема решение за аборт (само за справка: годината е 2019). Същите издания пък изобщо не се възмутиха от каракачановите възгледи по темата с ромите. На техните страници не намериха място жарки текстове как изглежда в демократична държава мярката за принудителни аборти сред маргинални групи. Подобна позиция наистина може да опира до капацитет за разбиране на писан текст, да бъде обяснена с конгнитивен диснонанс и т.н. Може да бъде обяснена и със схващането "жената е жена тогава, когато не е ромка".

Но обяснението за въпросно разминаване се корени в прочутата българска „свобода на словото“ и още по-прочутия нашенски журналистически начин на работа, според който властта се критикува по безобидни теми, а по същностните – се мълчи.

И кога абортът е лош

В същата плоскост е и поведението на Светия синод, който се застъпи за „възпитателния шамар“, поиска вероучение в училище, но категорично отхвърли сексуалното образование. Междувременно се обяви и против абортите. Синодът обаче, който нерядко взема отношение в публични дебати (и в това няма нищо лошо), се въздържа да застане на страната на уязвимата група, която Каракачанов е взел предизборно на прицел. Ако позицията на висшия клир бе толкова принципна и непримирима спрямо въпросната гинекологочина намеса (пак отбелязвам – годината е 2019), трябваше много отдавна стратегията за ромска интерграция да бъде подложена на яростна критика от страна на църквата. Това не се случи.

А какво правим с живите?

По отделни казуси, които са част от двете стратегии, се изказаха почти всички познати и непознати публични говорители. Абортите, шамарите, религиозното възпитание, сексуалното образование, трудовата повинност... Оттам се подеха и всички възможни и добре познати разклонения, които предизвикват скандали в студиа и безплодни дебати в мрежата: "джендъра", Истанбулската конвенция, християнското семейство и т.н.

Голямата тема, обаче – докъде личният живот е личен, и откъде започва отговорността на държавата, така и не бе засегната. От всичките разговори не стана ясно - какво правим с вече родените и малтретирани деца, например? Имат ли позиция я Синодът, я някой вицепремиер по темата – защо социалните служби в България не си вършат работата? И как при цялата система от санкции децата от т.нар. маргинализирани групи не могат да бъдат приобщени към иначе задължителната образователна система?

Не стана ясно и друго: щом всички са така ангажирани с християнските ценности и опазването на живота на зародиша, доколко са ангажирани с живите хора след това. И как точно са гарантирани техните права и кой следи дали изпълняват задълженията си.

И една далеч не толкова абстрактна тема

И докато медиите преливаха от аборти, права на жени, права на малцинства, Каракачанов и свещеници, далеч от зоркото журналистическо око остана констатацията на годишния доклад на германската фондация „Фридрих Науман“. Според документа България е на последно място от всички страни членки на ЕС в категорията „върховенство на правото“.

"Формално погледнато правораздавателната система е независима, но също така е подложена на масиран политически натиск, както и на натиск от заможни бизнесмени. В този вид власт корупционните практики се срещат често, демократичните институции са манипулирани", казват авторите на доклада за България.

И ако се откъснем за малко от споменатите вече спорове, може би ще успеем да видим, че най-големият проблем и на политиците, и на медиите (им) е как да не говорят за този и други подобни доклади. Защото ако общественото внимание се насочи натам, ще стане ясно защо държавата не помръдва в застоя си. Ще стане ясно и друго - че безсмислените дискусии (които обикновено стихват след седмица) не правят нищо, освен да служат за дъвка, която медии и инфлуенсъри да преживят, за да не се наложи да се изправят пред същностните проблеми.

Ще стане ясно и защо институциите не работят, та трябва да се пишат стратегии за проблеми, които уж вече са решени.

Тъй като едно е да писателстваш гръмко, че жената няма право на аборт, качествено друго е да видиш защо „демократичните институции са манипулирани“. Съвсем трето е пък да си вицепремиер и да обясняваш защо държавата ти е на последно място по върховенство на закона. Далеч по-лесно е да философстваш за ромско образование. Въпрос, който - ако имаше върховенство на закона, не би стоял изобщо.

Facebook форум

XS
SM
MD
LG