Връзки за достъпност

Извънредни новини

Комисията с Македония – новата закономерна българска катастрофа


Преди поредната среща на Смесената мултидисциплинарна комисия по исторически и образователни въпроси, която ще се проведе на 14 и 15 октомври в югозападната ни съседка, доминира усещането за провал и за катастрофа на българската част от нея. Сериозният български неуспех и невъзможостта да се постигнат поставените цели, като те комай и не са много ясни, не са толкова голяма изненада за по-запознатите с историята.

Различните подходи при съставянето на комисията

Още в самото начало бе видимо, че българската част от комисията е съставена по волята на нейния съпредседател проф. Ангел Димитров и зам.-съпредседател доц. Наум Кайчев, и одобрена в уговорка с вицепремиера и военен министър Красимир Каракачанов (ВМРО-БНД) и външната министърка Екатерина Захариева. При съставянето роля видимо са играли две основни съображения. На първо място повечето от членовете да са встрани от темата „Македония“, за да даде това възможност на съпредседателя и неговия заместник, в сътрудничество с определени политически фактори извън комисията, да имат ключов контрол върху крайните решения и позиции.

Съгласно чл. 8, ал. 2 и 3 комисията трябваше да е експертна и да допринесе за „обективното, основаващо се на автентични и основани на доказателства исторически извори за научно тълкуване на историческите събития“. Съгласно по-сетнешните изявления на Захариева обаче тя бе превърната в комисия за защита на „българските национални интереси“ така, както ги разбира видимо тя самата и ядрото на комисията, както и по-патриотарски настроеното обществено мнение.

Още първите изявления на сформираната комисия в лицето на Ангел Димитров, Наум Кайчев и Иван Илчев (в началото само те бяха контролирано допускани до медиите) демонстрираха, че България определено очаква македонската страна просто да препише цялата българска история до 1944 г., тъй като там се съдържа и цялата историческа истина. Най-общо тя можеше да се сумира по следния начин: през ранното средновековие на територията на днешната България и днешната Македония се заселват „славяните от българската група“. Териториалното разширение на средновековна България през 9 и 10 век очертава „българските земи“, върху които тогава се образува „средновековната българска народност“.

Въпреки териториалните, политически и културни промени през следващите столетия, „българската народност“ има своя единна история, която достига до „Българското Възраждане“, което завършва с окончателното формиране завинаги на „българската нация“. В този процес след 1944 г. са вкарани някакви „фалшиви шумове“, които комисията сега трябва да оправи. На чисто езиково и жестово равнище при изявленията на ключовите членове на българската страна определено личеше една самоувереност и патернализъм, които отдавна са се превърнали във „втора природа“, когато се говори за отношенията на България с Македония. Защото без това да беше открито заявявано, камъчето, което бе изплюто с рамковата позиция на правителството ония ден, винаги витаеше във въздуха.

Друг беше подходът при съставянето на комисията от македонска страна. Съпредседателят ѝ Драги Георгиев заложи на доста историци от по-младото поколение, с европейска школовка, запознати с последните развития както в историографията, така и в социалните и хуманирни науки. Оттам дойде и тотално разминаване в изходните позиции на двете части на смесената комисия. Македонската предложи първоначални дискусии с по-общи и фундаментални въпроси, като проблеми на формирането на нациите и национални идентичности, проблеми на историческата география, проблеми на разказване на историята в учебниците и формиране на т. нар. „педагогия на мира“. Срещу това, изтълкувано като напълно излишно и претекст единствено за бавене на заседанията и работата на комисията, българската част наложи досегашния маниер на работа, свързан с отмятане една по една на историческите личности, които се смятат за общи (като „по домова книга“, по иначе сполучливия израз на бившия президент Г. Първанов).

Македонската част предложи също образуване на работни групи със специалисти по съответните исторически периоди. Българската част отхвърли предложението като каза, че правителството е упълномощило точно тези хора и никои други. Различия нямаше само по това, че едно от първите неща, които трябва да бъдат разгледани от комисията, са учебниците по история в двете държави.

Разминаването на парадигмите

Още първите срещи родиха и българските „бисери“. Те бяха свързани с внушенията за „обща история до 1944 г.“; желанието да се използва и в Македония понятието „старобългарски език“; за образуваната веднъж през втората половина на 9 в. „българска средновековна народност“ просъществала без изменения и като единна цялост до 1944 г.; за завършилия със създаването на Екзархията процес на окончателно формиране на „българската нация“. Особено стъписващо бе едно от изявленията на Иван Илчев. Той твърдеше, че се били разбрали с македонските колеги да бъдат публикувани оригинални извори в учебниците, без да се превеждат или нормализират. Още тогава си позволих да опонирам в медиите, че децата в Македония и България няма как да бъдат мъчени да четат в учебниците си оригинални извори на гръцки, на прабългарски с гръцки букви, на глаголица, на старославянски (пардон старобългарски).

Ето защо вкаралите оня ден идеята и в рамковата позиция на българското правителство са направили уточнението, че става дума единствено за 19-20 в. Всъщност, то още в началото се знаеше, че именно за това става дума. Но историческата кутия на Пандора е сложно нещо. Ето защо тук ще си позволя една закачка. Значи ли това, че и писмата на Васил Левски ще бъдат публикувани в оригинал. Например децата вече в България ще четат: „ако испичеля, пичеля ….“ и Апостолът ще заговори като Стоичков. Явно двете страни на комисията е добре да спрат с това, с което най-вече се занимават до момента – взаимно надхитряне.

При всичките напъни, за разлика от българската, македонската страна не успя да произведе подобни „бисери“. Тя остана най-вече с предложението-гаф за общо отбелязване на 7 октомври 1946 г. Разбира се, то няма как да бъде прието, защото по това време югославската Народна Република Македония трудно се побира в изискванията за една демократична и плуралистична държава. И това в момент, когато в България все още има все пак някаква остатъчна демокрация и опозиция.

Но изброените по-горе български „бисери“ и инерционно великобългарско говорене от ключови лица в българската част от комисия имаха две ярки отражения в поведението и позициите на македонската част. Те повишиха самочувствието за експертност на немалко от македонските участници и доведоха до допълнително стягане на позициите им. Стъписани от агресивността на българските изявления, в инстинкт за самоотбрана, някои членове на македонската страна започнаха да защитават възгледи, които се разминаваха дори с техни предишни публикации.

Македонската част – победи на няколко фронта

След няколко заседания македонската страна като че ли спечели на няколко фронта. Първо на този на европейската визия. Тя не само излезе с по-модерни подходи по дискутираните теми и проблеми. Беше също предложена за съвместно отбелязване датата, на която в Европа, в това число най-вече в Германия и Франция, си спомнят за края на Първата световна война.

Особено пролича научният подход в тон с модерната историография и хуманитаристика, когато се дебатираха естеството на средновековните държави, внушаваните в българските учебници понятия за „български земи“, „неосвободени земи“,“средновековна българска народност“. Всъщност, те са и симптом за нещо далеч по-дълбоко като нагласа на професионалната историческа колегия в България. Наскоро гледах във фейсбук докторант по история да съобщава от Скопие, че си тръгва към България, а неговите колеги да го питат: „Ами ти сега къде си?“ В този план важни бяха също търсените от македонската част общославянски характер на Кирил и Методий, християнското ударение, а не етнизирането от днешна гледна точка при Климент и Наум, постановката за цар Самуил като черпещ легитимност от българската царска традиция. При тези спорове македонската аргументация бе толкова издържана професионално, че от българска страна дойдоха единствено безпомощните обвинения в „постмодерни хватки“ и „постмодерен македонизъм“.

Разбира се, и това, което беше решено, се оказа твърде много за общественото мнение и масовото съзнание в Македония. Неслучайно премиерът Зоран Заев и външният министър Никола Димитров не позволиха то да стигне до медиите и в нито един момент не оставиха там да има неограничен дебат по исторически теми.

Сякаш не бе забелязана и още една „победа“ на македонската част от комисията. В аванс пробутвайки от всички възрожденци/преродбеници за общо честване именно фигурата на Григор Пърличев, тя съумя индиректно да наложи и разбирането за динамичния и отворен характер на идентичностите. Добре известно е за най-запознатите с проблематиката, че на младини Пърличев се е мислел за грък. После става убеден българин, който трудно се справя с българския книжовен език и отнася за това множество подигравки. Завършва обаче живота си като един охридски партикуларист. Да не говорим, че лоялността му към Екзархията върви обикновено ръка за ръка с мечтата му за възстановяване на Охридската архиепископия като самостоятелна църква.

Хлъзгавата идентичност

Но внушението на македонската страна с Пърличев беше недвусмислено. Няма нищо странно в това там, където е нямало българи в даден исторически момент, да се появят такива, след което, както са се появили, така и да изчезнат и на тяхна място постепенно „да дойдат“ македонци. В това отношение европейски школуваната част от македонския екип може само да бъде поздравена.

Ето защо е хубаво една страна да цени историците си и да уважава техните експертни качества. Още повече, когато става дума за щекотливи и парещи въпроси като „Македония“. И още повече, когато най-добрите ни български специалисти са или безработни, или прокудени емигранти от българската академична среда. Без съмнение те биха били от полза за комисията. Но вече се опасявам, че е безвъзвратно късно. Македонците почти стигнаха Първата световна война, когато все още немалко от техните деди са се декларирали българи. След това ще им е значително по-лесно.

  • 16x9 Image

    Стефан Дечев

    Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и автор на множество изследвания в полето на модерната и съвременна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.

Facebook форум

XS
SM
MD
LG