Връзки за достъпност

Извънредни новини

"Качваме заплатите". Кога парите за учители се превърнаха в пиар, вместо да станат политика


Ученици и родители в очакване на матурите. Снимката е архивна.

Неусетно преполовихме ноември без обичайните за сезона спорове по повод проекта за държавен бюджет 2020 да успеят да се доберат до „водещи новини“. С едно изключение. Пишеше, че учителските заплати ще се повишат със 17 %, а през 2021 г. ще стигнат двоен размер спрямо началото на мандата на изпълнителната власт. Или както министърът на финансите каза: "...стратегията ни за удвояване на учителските заплати е обезпечена в бюджета за следващата година."

Разбира се, такава стратегия няма.

Има решение от 2016 г. да се повишат постепенно възнагражденията на учителите от под средните за страната, където пребиваваха през повечето от последните 30 години, до... малко над средните за страната.

Не е кой знае колко оригинално решение – здрав разум е да се плаща трудът на учителите според сложността и важността му за обществото. Но за правителствения пиар „учителските заплати“ станаха нещо като краставицата на Мирча Кришан. Всеки планиран и оповестен още преди 4 години транш от 17-20% годишно увеличение тържествено се обявява по 2 пъти годишно като новост и още по няколко пъти инцидентно, ако се налага да се отклони вниманието на гражданите от други новини и събития.

Мислите, че сте наясно с техните пари? Помислете пак.

Резултатът от този хипертрофирал пиар е, че за учителските заплати има 4 пъти повече „новини“ отколкото за газовия хъб и други съществени и скъпи проекти, които правителството ни изпълнява. Оттам идва и изключително вредната илюзия в информираността на мнозинството от гражданите, че учителските заплати растат трескаво и непрестанно, докато те по същество едва тази година стигнаха средните за страната и ги надвишиха с около... 50 лв.

Нека използваме поредното залитане на правителствения пиар обаче, за да огледаме как по същество се развива нашето инвестиране в учителите през този мандат.

Първият заслужаващ отбелязване факт е, че макар и с 12-годишно закъснение след най-голямата стачка в историята на модерна България, днес сме склонни да признаем, че достойното възнаграждение за труда на добър учител Е над средното за страната.

Добрата новина звучи като откриване на топлата вода: днес всички сме съгласни, че качеството на образованието зависи от учителите. През 2007 не мислехме така.

Вторият много важен факт е, че от Министъра на образованието до кмета на най-малкото населено място с училище и/или детска градина, вече мнозинството от нас разбираме и без затруднение признаваме публично, че образованието е точно толкова добро, колкото са добри учителите. Прилича малко на „открихме топлата вода“, но не е малък напредък в сравнение с доминиращите обществени нагласи и стилове на управление в образованието през 2007.

Сега да погледнем самата инвестиция. Нейната цел е повишаване на престижа и привлекателността на учителската професия, привличане на най-добрите специалисти в професията и осигуряване на такива възможности, които да позволят на учителите да си актуализират професионалните умения през цялата кариера.

Съответно на целта, инвестицията ни има три компонента: възнаграждения над средните за страната, стимули за млади специалисти да изберат професията и да влязат в нея и подкрепа за продължаваща квалификация според нуждите на самите педагози. На теория – много добре замислена инвестиция. Но както обикновено, имаме някои сериозни затруднения с практическото ѝ прилагане, които изискват незабавно внимание и корекция, за да не се съсипе милиардна инвестиция.

Четири идеи

Преди всичко нещо спешно: пиарът с „увеличените учителски заплати“ би трябвало да се трансформира в информация по същество. Например за това къде между средните и най-високите заплати се стремим да стигнат и как сме определили това ниво. И нещо много важно за гражданите - какви промени наблюдаваме, след като вече четири години инвестираме.

Второ, разширяването на компетенциите на училището и на отговорностите на учителите е уместно да спре, да се огледа критично докъде е стигнало и да се ревизира умно, така че отговорностите на учителите и непедагогическите специалисти да съвпадат с компетентностите им.

С настоящата ни политика ad hoc да стоварваме с скута на училището усилията за решаване на почти всеки значим социален проблем, крадем времето и енергията за повишаване на качеството на образованието. В момента разчитаме на училището за грижата за здравето, храненето и целодневното отглеждане на децата до 13 г. възраст, за корекциите на домашното възпитание, за ежемесечното производство на данни за социални и образователни процеси, за интеграция на уязвими малцинства и преодоляване на съществени обществени процеси, за които извън училище не предприемаме никакви значими усилия (толерантност, насилие, фалшиви новини и пр.).

Така практически удвоихме през последното десетилетие задачите на учителите, което не само прави хвалбите с „увеличението на заплатите“ несъстоятелни, но и даде ужасен резултат от около 80% учители със симптоми на професионално прегаряне.

В последното десетилетие задачите на учителите бяха удвоени. Това даде ужасен резултат.

Трето, системата ни за мерене на резултатите и качеството на образованието има нужда от много сериозен ремонт. С „външно оценяване“ на ученици и оценка на училището от новия Национален инспекторат и с броене на ученици и километри не можем да проследим адекватно каква полза ни носи инвестицията в учителите. Специално качеството на образованието продължава да е една нормативна мъглявина.

И най-сетне четвърто - квалификацията на учителите плаче за основно осъвременяване (първоначалната) и много сериозно либерализиране (продължаващата). В момента под предлог, че „улесняваме достъпа“ с европейски проекти на МОН за квалификация, по същество лишаваме учителите от право на избор на продължаваща квалификация според техните конкретни нужди. Което е христоматиен пример за неуспешна инвестиция.

Facebook форум

XS
SM
MD
LG