"На властта й е все едно. Ние тихо умираме. Повечето се борим за физическо оцеляване", казва шорската писателка Любов Чулжанова. "Единствената работа за младите е във въглищните мини, които унищогават земята ни. Много умни и талантливи шорци заминават за Москва или Петербург. Аз ги окуражавам".
Днес представителите на древния народ на шорците казват, че нищо не им е останало - нито езика, нито природата, нито основаните от предците им села, нито традиционният начин на живот. Самите шорци са все по-малко - в момента в различни градове и села живеят около десет хиляди, пише в репортаж сибирското бюро на Радио Свободна Европа.
Горна Шория се намира Северен Алтай, част от южната част на Сибир, макар местните да предпочитат да се приемат за отделна област. По тези земи има огромни залежи на въглища. Името на района идва от местния тюркоезичен народ шорци.
Преди 80 години Върховният съвет на Руската съветска федеративна социалистическа република издава указ за ликвидирането на Горно-Шорския национален район. И до днес шорците не могат да преодолеят последствията от това.
"По-евтино е да изгорим всичко"
"Почти 20 години работих на откритата мина близо до Казас. През цялото време закопавах родното си село. Но друга работа няма", разказва Вениамин Борискин.
Сега Борискин е известен писател в Кузбас. Признава, че след смъртта на селото той е спрял да пише - вече няма кой да го чете.
"Първо започнаха да копаят през 1971 г. Тогава още вредата не беше толкова голяма. Обещаваха ни светло бъдеще. После първото село попадна под багерите, трябваше всичко да разрушим и подпалим".
След това отварят нови мини, които стигат до Казас. През 1976 г. изкопът вече е на 3 км от селото. Къщите се напукват от взривовете, в района се влиза само със специален пропуск. Борискин си спомня случай, когато дори линейка не е допусната да влезе в селото.
На другия бряг на река Мрасса започва изсичане на гората, която е основно препитание за шорците от векове.
"Но най-голямата беда сполетя водата. По време на добив по реката течеше плътна мръсотия. Нямахме друга вода. Животните пиеха, ние пиехме. Хората започнаха да боледуват, да умират. Заедно с брат ми поведохме битка за водата, къде ли не писахме. Обещаха да построят пречиствателна инсталация, но не си мръднаха пръста", продължава Борискин.
По това време директорът на мината бил "по съвместителство" и председател на Съвета за защита на природата. "От какво си недоволен, ме пита. Заведох го до реката. Започна да се извинява, нищо не знаел. Така или иначе, нищо не направи после".
В село Казас става невъзможно да се живее. Местните изпращат проби от водата, но винаги им отговарят, че всичко е наред. "Тогава писах на президента на Русия (по това време Медведев) и веднага пристигна някакъв голям началник. Той се накара на всички институции, но вече беше късно. Селото вече беше умряло. 36 години издевателстваха над природата. Умряха реката и тайгата. Умря рибата, изчезна дивечът, не останаха птици", продължава с разказа си Борискин.
Шорското село Казас окончателно е изтрито от лицето на земята през 2014 г.
"Токът си замина заедно с войниците"
Шорските села са най-старите селища в този край. Шорците са се сформирали като етнос през VI-VIII век. Шорците са споменавани още в древни китайски хроники. Те са се славили със способностите си да топят желязо и да правят от него оръжия и инструменти.
"Хората са се занимавали със земеделие и затова за изкоренявали гората. Свободните земи тук винаги са били малко. Чувал съм, че дори са косили в блатата", обяснява Генадий Косточков от Кемеровския държавен университет.
По времето на Съветския съюз, през 1925 г., е образуван Горно-Шорски национален район с права на автономен окръг. През 1939 г. обаче той е закрит, както и всички други национални райони в СССР. Тогава шорците губят правата си като народ.
По това време, спомня си Косточков, съветската власт наводнява Шория с военни.
"В края на 1930-те години създават Шорлаг - комплекс от 500 лагера, през които са преминали два милиона репресирани. С тях е дошло и електричеството от дизелови генератори. Да, те са били само там, където са лагерите. В съседните села са продължавали да живеят без ток. С изсичането на гората, лагерите се местили, с тях и електричеството. А селата умирали", разказва Косточков.
И до днес близо 40 шорски села нямат постоянно ток. Други пък са електрифицирани чак в началото на 21 век. На повечето места все още използват дизелови генератори.
"По-скоро нашите села ще изчезнат, отколкото да бъдат електрифицирани. В едно от селата - Чилис-Анзас, няма ток, а далекопроводът минава само на 500 метра. Те страдат от електромагнитното въздействие, но стоят на тъмно", продължава Косточков.
"Закарах мои партньори от Москва до Уст-Анзас, исках да им покажа екзотика, - казва местният предприемач Евгений Михайлов. - Те останаха поразени как е възможно все още хора да живеят без електричество. Генераторът работи само по два часа на ден. Хляб пекат в печки на дърва, няма училище, въпреки че има много малки деца. Мъжете ни предложиха риба. Искахме да платим с карти - те не знаеха какво е това".
"Гората е продадена заедно с хората"
Село Уст-Анзас е на територията на Шорския държавен национален природен парк, обявен през 1990-те. Въпреки че парковете се създават заради хората, скоро между ръководството и местното население избухва конфликт. На шорците е забранено да напускат границите на селото, да косят трева, пасат животни, садят картофи или да ловуват. Забранено им е да карат автомобили по брега на река Мрасса, както и да ловят риба без разрешение от ръководството на парка. Разрешенията пък се плащат.
"Хората, разбира се, ловят риба, но на своя отговорност. Ако ги хванат, получават глоби. Те са превърнати в бракониери на собствената си земя", казва Любов Чулжанова.
Михаил Тодишев се бори за правата на шорците още от 1990-те години. Първо в Кузбас, после на федерално равнище, след това и на международно. Той е участвал в работна група на ООН по въпросите на коренните народи по света. "В последните години са приети много поправки в законите за защита на правата на малките народи, но на територията на Кемеровска област те не действат", констатира Тодишев.
"Усещането е, че Кузбас живее все още в миналото като отделно княжество, тук федералните закони не важат. От януари 2017 г. съветът на старейшините на шорския народ няколко пъти иска от тогавашния губернатор Аман Тулеев квоти за безплатен лов за лични нужди на шорците, но отговор така и не е получен", припомня Тодишев.
Новият губернатор Сергей Цивилев утвърждава през 2019 г. постановление за "лимитите за добив на ловни ресурси", но в него правата на коренното население не се споменават, въпреки че федералният закон за лова предвижда такива.
Ловните зони в Междуреченски градски окръг са дадени на концесия за 24 години. Понякога на шорците се разрешава да ловят риба, но затова трябва да плащат на ръка на представители на концесионера. "Хората бяха продадени заедно с тяхната земя", казва Тодишев.
Умиращ език
В продължение на години шорският език е на практика забранен. На него не е било позволено да се публикува, не е изучаван в училище. Първата шорска граматика е съставена още през 1869 година от мисионера Василий Вербицки. Той е систематизирал шорския език като част от северния диалект на саяно-алтайския език, въвел е писменост, издал речник и превел Библията на шорски. За цялата история на СССР са направени едва няколко издания на историята на шорите на руски език. Граматиката е издавана само веднъж - през 1941 г. В последните повече от 50 години шорците на практика са безписмени.
В началото на 1990-те години се появява надежда за възраждане на традициите на шорския народ, разказва Чулжанова.
"В продължение на 50 години нямаше нито една книга, нито една песен, никой не изучаваше шорската култура. Тогава обаче започнаха конференции, появиха се учебници, издаваха се вестници и книги на шорски език, имаше дори предавания по радио и телевизия", спомня си Чулжанова.
През 1990 г. в Новокузнецкия педагогически институт дори се открива катедра по шорски език и литература. Основател е проф. Андрей Чудояков.
"Ние, шорците, сме в процес на физическо изчезване. Умираме", пише тогава той.
"До 1970-те години шорските села са двуезични - разказва Генади Косточков. - У дома, в село Сиркаши, говорехме както на шорски, така и на руски. В училище учихме само на руски. Сърцето ми се разтуптява, когато чуя родна реч".
През 2010 г. откритата от проф. Чудояков катедра е закрита. Тя е била единствената в света по шорски език.
След 1970 г. в шорските села остават само начални училища и то не във всички. Порасналите деца са изпращани в интернати. Днес и тези начални училища са закрити.
"Нашият език умира. Днес можеш да го чуеш само от възрастните разказвачи. Единственото място, на което можеш да срещнеш шорска култура, са фолклорните фестивали", казва Косточков. Чулжанова е още по-песимистична: "Чувствам се в тупик, не виждам светлина. Шорците измират. Всяко следващо преброяване на населението ни изкарва поне с 2 хиляди души по-малко. Единствената надежда е Бог да спаси моя народ".
