Помните ли онзи доклад от преди месец, в който Европейската комисия (ЕК) описа състоянието на здравните системи на страните членки? Най-показателният извод в него беше, че България е държавата с най-ниска средна продължителност на живота сред 28-те.
Положението е такова, откак започнахме да се съизмерваме с останалите в Европейския съюз (през 2007 г.), и макар цифрите да са с една идея по-благосклонни към днешна дата, все още сме на опашката по преживяемост от сърдечно-съдови и онкологични заболявания и в челото по детска смъртност.
Замислих се над тези данни през изминалите седмици, докато – както всеки декември – бушуваха публичните разправии около бюджета за здравеопазване за следващата година и условията за работа на здравната система, които ще бъдат записани в новия Национален рамков договор.
Един и същи затворен кръг
Тези шумни спорове се връщат като дежа вю всяка година преди Коледа, и по правило завършват по един и същи начин, вече две десетилетия.
Споровете за бюджета на здравеопазването са едни и същи всяка година, винаги са преди Коледа и завършват еднакво от две десетилетия насам
За този период публичните средства, които се отделят за здравеопазване са се увеличили като абсолютна сума, но практически не са помръднали осезаемо като процент от брутния вътрешен продукт – движат се стабилно между 4% и 4,5%. Заедно с парите, които вадим директно от джоба си за здраве, годишните разходи за здравеопазване достигат 8,1% от БВП през 2017 г. – тоест близо половината от разходите на българите при заболяване не се покриват от здравната им осигуровка, по който показател сме първенци в Европа. Другите значими проблеми на системата, отбелязани в европейския доклад, са слабата доболнична помощ, огромният брой хоспитализации, намаляващият брой и увеличаващата се възраст на специалистите, дълбоките неравенства в достъпа до здравна помощ.
Както често се случва у нас обаче, европейският аналитичен документ ни казва нещо, което отдавна знаем.
Още през 2013 г., при изготвянето на Националната здравна стратегия за периода от 2014 г. до 2020 г., Министерството на здравеопазването констатира, че „Основните предизвикателства са свързани с прогресивно влошаващите се показатели за здравно-демографското състояние на населението, нарастването на здравните неравенства и невъзможността на националната здравна система да отговори по адекватен начин на потребностите от достъпни и качествени здравни услуги“. Документът набелязва мерки за справяне с тези предизвикателства, сред които и „преориентиране на здравната политика от справяне с последиците за здравето към повлияване на факторите, които ги причиняват“.
За да е още по-ясно, стратегията акцентира на това, че финансирането е „неадекватно“, защото благоприятства „интензивните лечебни услуги и високотехнологичната диагностика, за сметка на основната медицинска помощ, профилактика на заболяванията, насърчаване на здравето, рехабилитация и социални грижи“. Същият документ критично отбелязва, че в страната има излишно много болнични легла за активно лечение. И посочва, че причината е в лошия баланс на здравния бюджет. Проучване на Световната банка показва, че към онзи момент над 50% от всички публични здравни разходи отиват за финансиране на болниците, което е с 20% повече, отколкото в други изследвани европейски страни.
Има ли изход
Мога дълго да продължа така. Почти всички тревожни констатации в публикувания преди месец доклад на Европейската комисия за състоянието на здравните системи в съюза (и в частност – българската) са добре известни на българските власти от поне шест години, причините за тях са установени, а мерките за преодоляването им – набелязани.
Ако не се реформират самите методи на финансиране на системата, всички останали недостатъци ще си останат
Изискват се усилия в много посоки, като се започне от образованието и продължаващата квалификация на медицинските специалисти, премине се през мерки за подобряване на достъпа на хората, изолирани от здравна помощ по социални или географски причини, и се стигне до решаването на индивидуалните проблеми на всяка една специфична група специалисти и пациенти. Анализът в стратегията обаче ясно сочи, че ако не се промени подходът при планирането на здравния бюджет и не се вложат усилия в реформиране на методите на финансиране на системата, всички останали нейни недостатъци няма да бъдат преодолени.
На този фон, в края на 2019 г. Народното събрание гласува бюджет за здравеопазване за 2020 г. в размер на 4,7 млрд. лева, разпределен по следния начин:
- 179,8 млн. за дентална помощ;
- 1,24 млрд. лв. за лекарства, медицински изделия и диетични храни, от които 466, 6 млн. лв. са за продукти, които се прилагат в болница, но не влизат в цената на клиничните пътеки;
- 244 млн. лв. за първична извънболнична помощ;
- 264,7 млн. лв. за специализирана извънболнична помощ, включително диспансерно наблюдение на хронично болните;
- 94,3 млн. лв. за медико-диагностични дейности;
- 2,247 млрд. лв. за болнична помощ.
Грубата сметка показва, че шест години след като диагнозата „малък и грешно балансиран бюджет“ е поставена на системата на здравеопазването ни, балансът изглежда все същият: публичните средства за уж приоритетното здравеопазване са под 4,5% от БВП, и над 57% от тях (повече от 2,7 млрд.) ще бъдат изхарчени от болниците. Междувременно различни групи пациенти и работещи в системата периодично протестират с настояване за решаване на натрупаните и нарастващи с годините проблеми в тяхната тясна сфера на интерес. Остава обаче отворен въпросът как точно се очаква системата да се промени към добро за когото и да било, докато пътят на паричните потоци остава стабилно непроменен.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
