Връзки за достъпност

Извънредни новини

Девети септември – утопично ли е желанието за  безпристрастен прочит?


“Черна” или “светла” дата? Преврат, народно въстание или революция? За Девети септември 1944 година продължава да няма исторически консенсус, интерпретациите и тълкуванията продължават да разделят българското общество. Защо това упорито не се променя?

Този въпрос не е маловажен. Още повече, че годините след 1989-та родиха нови и качествени исторически изследвания на периода за, преди и след 9 септември 1944.

Между тях особено се откроява мащабното и първо по рода си изследване на Александър Везенков “9 септември 1944” (2014, Сиела и Институт за изследване на близкото минало ).

Ако тази книга има шанс да влезе в часовете по история в училище – вероятно е да провокира ново поколение мислене за 9 септември.

Изследването на Везенков е ценно поне с няколко идеи.

Първата е, че той променя перспективата и вместо да отговаря на въпроса – „черна“ или „светла“ дата е 9 септември – задава други въпроси – какво точно и как се е случило тогава?

Така, въвеждайки ни в детайлите на случилото се, той показва, че разбирането на това какво е станало, не зависи дали имаме консенсус по въпроса какъв епитет му слагаме.

Така например Везенков подлага на съмнение самото разделение „преди и след Девети“. Внимателно вглеждане в 40-те години на ХХ век показва и знаци на приемственост, а не коренно ново начало – например още в началото на 40-те се е обмисляло създаването на Отечествен фронт, 1 май се е чествал с манифестации като Ден на труда, ограничавало се е получаването на софийско жителство, селяните били принудени да продават продукцията си на нормирани цени и т.н.

Едно от големите и все още подлежащи на различни интерпретации събития след 9-ти септември е терорът и масовите убийства. Комунистическата историография години наред подминава този въпрос. В дните след 9-ти без съд и присъда и след това от набързо създадения Народен съд са убити хиляди българи. Убийствата в България са извършени не от съветски окупационни войски, както е в други източноевропейски страни, а от самите българи. В този смисъл въпросът за нагаждането на заварените елити към новата власт е една, според Везенков, „много болезнена тема, която в бъдеще заслужава повече внимание.“

Именно тази болезнена тема ни оставя в наследство един от големите български умове, Стефан Попов, аташе по печата в Берлин и Берн през 40-те години, останал след 9-ти септември до края на живота си в емиграция. В забележителните си мемоари „Безсъници“, издадени през 1992 година, той пише:

“…Познавах България до най-скритата клисура, но не познавах, изглежда, подмолите на българската душа, която в преклонението си пред политическата действителност стигаше до чудовищна безхарактерност…Новите имена, мяркащи се във вестниците, говорят само за едно - разцвет не само на политическата безгръбначност, но и на отчайващата посредственост. Настъпиха, изглежда, най-после времената на бедните духом и на низшите съвести…

Истинската потреса дойде на 2 февруари, когато във Вийар пристигна телефонното съобщение на Антони Николов за извършените в София екзекуции. Не можех да повярвам, че българите са способни на такова зверство. Смазан, излязох и, газейки дълбокия сняг, непрекъснато повтарях думите на Вазов за Батак: “ И над всичко това Господ гледаше от небето тих и невъзмутим”. Защо тази диващина, надхвърляща всяко правно и морално съотношение между деяние и наказание, с която бяха пронизани не главите на политическите противници, а бе простреляна националната идея на България?...Както и да се развие българската история, това масово избиване на политически първенци ще остане неизличимо петно не толкова поради неговата чудовищност, колкото поради мизерното извинение, че е станало по нареждане на новите господари от Москва. Но именно то разкриваше мрачни перспективи за бъдещето на България.”

Можем ли да бъдем емоционално безпристрастни към Девети септември?

Като съвестен историк, прочел и сравнил за първи път купища документи от различни архиви, Александър Везенков признава в края на впечатляващото си изследване, че колкото и историкът да се опитва и да се стреми да е безпристрастен, той има своята емоционална и семейна история, която трудно се променя от фактите, които съпоставя и научава.

„Съдя, ако щете, по самия себе си. Работейки върху книгата, научих много нови неща…, безброй пъти променях предварителните си представи за едно или друго, опитах се да пиша безпристрастно, но на емоционално ниво отношението ми към 9 септември 1944 година и установената тогава власт остана същото, каквото си беше – зле ми става, само като чуя за тях.“

„Ние просто не можем да бъдем неангажирани съдници в спора за 9 септември и затова би било по-коректно открито да признаем към коя от страните клоним.“

Това, разбира се, не освобождава историка от необходимостта съвестно да сравнява и представя фактите и своите източници – но стремежът към чиста неемоционална история е утопичен.

Това признание за „конфликт на интереси“ в самия край на книгата вероятно е нейното най-голямо достойнство. Защото, ако има нещо, оставило най-дълбока следа от живота в комунизма, е претенцията за пълна безпристрастност и обективност в разказа за историята.

  • 16x9 Image

    Диана Иванова

    Диана Иванова е журналист, изследовател, куратор. Носител е на редица международни журналистически награди, между които Европейската награда за журналистика през 2005-а на Австрийската агенция АПА "Да пишем за Източна Европа".

    През 2016-а година е стипендиантка по програмата Memory Work на германската фондация за преработването на комунистическата диктатура. Изследва психическите последици от живота в тоталитарна среда и филмовите архиви на тайните служби. През последните години работи като групов терапевт в Германия. 

Facebook форум

Най-ново видео

Изнасилване? Докъде стига полицейското насилие
please wait

No media source currently available

0:00 0:01:58 0:00
XS
SM
MD
LG