В Русия отново се надига мощна протестна вълна. Два поредни уикенда, на 23 и на 31 януари Алексей Навални успя да изкара на улицата десетки хиляди граждани, опълчили се против корумпираното управление на Владимир Путин. Въпреки полицейското насилие и над 4000-те задържани, протестната енергия не отслабва. Демонстрациите и митингите със сигурност ще продължат и идните седмици.
В действителност, това не са най-масовите протести, на които Русия е ставала свидетел в по-ново време. През зимата на 2011-12 г. например в Москва излязоха около 100 000 души, провокирани от фалшификациите в изборите за Държавната дума (долната камара на Федералното събрание). Това е над два пъти повече от сегашната бройка.
През лятото на 2019 г., когато властта отстрани редица опозиционни кандидати от участие в местните избори в Москва, митингите също бяха по-многочислени. Това дава основание за скептицизъм. Протестните вълни идват и си отиват, но властта на Путин си остава непоклатима.
Защо този път е различно
Подобни паралели обаче са леко измамни. Забележителното в настоящия момент не е толкова числеността, а безпрецедентният географски обхват на протестите. Насред прословутата руска зима и въпреки COVID-19 митинги се проведоха в 122 града по цялата територия на Руската федерация – 11 часови зони от Калининград на Балтийско море до Южно-Сахалинск и Петропавловск-Камчатский на Тихия океан.
В много от тези региони хората за първи път излизат на протест срещу Путин, макар и изблиците на недоволство против местни велможи и корумпирани чиновници да не са редки. Не трябва да се забравя и друго. Едно е да протестираш в Москва, Санкт Петербург или Екатеринбург, друго е в провинциален град, където последиците за участие в антиправителствена демонстрация могат да са по-сериозни. При това режимът в Русия през 2021 г. е далеч по-репресивен в сравнение с 2011-12. Отравянето на Навални с новичок е нагледен пример, както и бруталните действия на ОМОН и Националната гвардия, които явно взимат пример от Александър Лукашенко в съседна Беларус.
Мобилизацията по места не би трябвало да ни учудва. На първо място Навални и неговият Фонд за борба с корупцията от години градят структури из страната, разчитайки на мрежи от активисти на терен и ангажирайки се с каузи от местно значение.
Кампанията им за т.нар., „Умно гласуване“ на местните и регионални избори през 2019 г. обърка сметките на Путиновата „Единна Русия“ и елиминира от властта хора, одобрени от Кремъл. На второ място посланията на Навални, уличващи в злоупотреба с власт и корупция представители на елита, намират резонанс сред обществото като цяло, не само в Москва или Санкт Петербург.
Над 105 милиона пъти е гледано видеото за секретния дворец на Путин на брега на Черно море.
Така например по данни на представително социологическо изследване на агенция „Левада“ от декември 2015 г. 38% от руските граждани са били запознати с разследването на Фонда за тогавашния главен прокурор Юрий Чайка, а от тях 82% са приели изводите за правдоподобни. Над 105 милиона пъти пък е гледано видеото в YouTube за секретния дворец на Путин на брега на Черно море. Това е над два пъти повече отколкото разследването от 2017 г. за тогавашния премиер Дмитрий Медведев.
Навални печели популярност заради кризата на легитимност. Дълги години обществената подкрепа за Путин беше висока и не понасяше щети от липсата на доверие в държавните институции и придворния елит. По тази причина Фондът за борба с корупцията се беше прицелил не в Путин, а в компрометирани фигури като Медведев, Чайка или олигарха Евгений Пригожин.
Но към днешна дата и силният човек в Кремъл изглежда уязвим. Рейтингът на Путин бележи спад. Според проучване на „Левада“ от миналия декември 55% от руските граждани са готови да гласуват за него в президентски избори, но доверие към него имат едва около 30%. За сравнение доверието в него беше над 80% в периода след анексията на Крим 2014 г. При това е налице поколенческа разлика. Сред най-младите (между 18-24 г.) рейтингът на доверие пада около 20%. С други думи Путин вече не се възприема като добрия цар, обкръжен от алчни и продажни боляри. Той е лицето на една делегитимирана система. Разказите за разрухата през 90-те или за коварния Запад не компенсират срива на популярност.
Революция? Не сега
От това, разбира се, не следва, че в Русия предстои революция на народните маси под предводителството на Навални. Кремъл разполага със значителни властови ресурси. Ескалацията на насилието на 31 януари е ясен знак към протестиращите. Навални със сигурност го очакват години затвор. Опасност е налице най-вероятно и за близките му сътрудници. Властта ще впрегне полицията, съдебната система и всички други възможни органи, за да упражни натиск върху протестиращите.
Заедно с това Кремъл има и възможност да си купи обществена подкрепа чрез по-щедри фискални мерки, субсидии и социални разходи. В момента валутните резерви на Русия възлизат на рекордните 600 млрд. щ.д. Властта може и просто да заеме изчаквателна позиция и да остави протестите да отмрат с времето. Похват, който ни е добре познат в България. Казано иначе, в краткосрочен план Путин няма защо да се тревожи. Той разполага с поле за действие, а политическите и икономическите елити си остават сплотени зад него въпреки недоволството сред масите.
Въпросът е какво ще се случи в средносрочен и дългосрочен план. Тук Навални вече извоюва важна победа, тъй като успя да зададе дневен ред. Дори и Путин, който с години избягваше да назове по име своя опонент, се принуди да влезе в обяснителен режим относно двореца в Геленджик.
Кризата на легитимност няма да бъде преодоляна нито с обвинения в кремълските медии, че Навални е агент на Запада, нито със скалъпени съдебни процеси. Жизненият стандарт на населението стагнира, което изостря усещането за несправедливост и понижава търпимостта към корупцията във властта.
Путин не разполага и не може да произведе отговор на исканията, идващи от обществото. Наесен предстоят изборите на нова Дума. Хората на Навални отново ще приложат стратегията на тактическия вот, за да отвоюват терен от властта. От гледна точка на Кремъл бъдещето е изпълнено с несигурност и рискове.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
