Връзки за достъпност

Извънредни новини

Краят на външната политика на прехода


Допреди няколко години предизборната реторика успяваше да маскира поне частично имплозията на декларативния евро-атлантически консенсус в страната и нарастващата безпътица на нейната външна политика. Основните партии набързо превъртаха клишетата за „цивилизационния избор“ и чевръсто се прехвърляха на местните теми.

Рутинно Бойко Борисов рециклира някоя подходяща биографична полуистина, подсеща се за някой интерконектор и публикува приятелско послание от европейски политик от ЕНП. Последното предизборно упражнение не беше по-различно.

БСП очаквано никога не се престарава в това начинание. Тяхната подкрепа за евро-атлантическа България по-скоро се заявява чрез тяхното мълчание, казано иначе, чрез отсъствието на отричане.

На предишните парламентарни избори Корнелия Нинова предозира с анти-европейски подмятания и отблъсна и малкото избиратели от електоралната периферия, които още тогава искаха смяна на ГЕРБ. Сега мълчи сравнително успешно, ако изключим преливащия ентусиазъм за руската ваксина срещу коронавируса.

Прекалено дълго мнозина приемаха, че мълчанието и заучената реторика са знак за консенсус, че липсата на смелост е достатъчна гаранция за нашата геополитическа принадлежност и че нарастващата ни безпомощност и хитруване не са индикатор за дългосрочна външнополитическа маргинализация. Всъщност, през последните години сме свидетели на различни процеси, които не просто водят към безпътица, но и активно блокират развитието на страната.

Тихомълком, България води все по-малко интегристка политика в рамките на ЕС и НАТО, противно на очевидни национални интереси и под политическия радар. Например, по отношение на европейската прокуратура и гранична полиция правителството настояваше за по-малко правомощия и ресурси, независимо от дългосрочните рискове пред страната.

София е пасивна и спрямо военното сътрудничество в ЕС (PESCO), там участваме в 4 от 34 актуални инициативи. Движението към еврозоната все още повече прилича на маневра за рестартиране на вътрешнополитическа легитимност, отколкото необратимо политическо и институционално усилие. Още повече, че доста хора и структури в страната продължават да не го приемат и няма да спрат да му пречат.

Участието на страната в големите дебати за дигитализацията и „зеления преход“ е протоколно и защитно. В областта на енергийната политика, действия се предприемат главно под натиска на вътрешния график на отделните евро мерки и проекти.

В НАТО всякакво движение е продиктувано от съюзнически натиск, включително частичната модернизация от последните няколко години. България не смее публично да участва в съществените политически дебати, дори за ключови теми като Черно море. Отдавна знаем предпочитанието на премиера за него.

Жестовете на Борисов

Нещо повече, през последния мандат на Борисов жестовете към трети страни се умножиха и на момента започнаха да приличат на „мулти-векторната“ политика на негови приятели като Виктор Орбан и Александър Вучич.

Русия си получи „балканския поток“ след безпрецедентен напън от българска страна, силно контрастиращ с активността на правителството спрямо интерконекторите и другите диверсифициращи политики. Проектът е забулен в непрозрачност и има проблемен бизнес модел.

България си мълчи за различни кибер атаки от руска страна, както и за случая "Емилиян Гебрев".

Независимо от моментни шумотевици, корупционната схема за ядрена централа „Белене“ също продължава да си функционира. България си мълчи за различни кибер атаки от руска страна, както и за случая "Емилиян Гебрев".

Осъждането на отравянето на Алексей Навални беше оставено на по-ниските политически нива, а скандалите и гоненията на руски дипломати носят очевидни белези на съюзническо подсещане.

Без много шум се правят и все повече жестове към Китай. България получи кредитна линия за над един милиард евро от Пекин, част от която е вече тук и се отпуска при пълна липса на прозрачност. Китайците вече стъпиха на пристанище Варна и се готвят да направят същото в Бургас.

Въпреки че София прие американската инициатива за 5G, това не пречи на различни общини (например, Русе) да планират проекти за „умни градове“ с китайски партньори, които имат очевидни рискове.

Дипломацията с Турция е напълно деинституционализирана и приватизирана от Борисов. Заиграванията с различни държави от Персийския залив са в същата графа.

Възникването на поп национализма

Проблематични тенденции са видими и на още по-дълбинни нива. През последните години сме свидетели на непрестанно отслабващо възприятие, че западните членства са фактор за промяна, модернизация и конвергенция с нашите съюзници и партньори.

Темата за ЕС е повсеместно инструментализирана, превърната в разговор за пари. Съюзът и неговите политики напълно напуснаха политическите дискусии, никой съществен играч, с частичното изключение на „Демократична България“, вече не го вплита в центъра на политическата си идентичност.

Сега правителството реши да инвестира целия, и без това силно ограничен, дипломатически капитал на страната в блокирането на преговорите със Северна Македония и позиционира за дълго време тази тема в сърцевината на отношенията ни с останалите страни-членки.

Фактът, видим от изследване на Европейския съвет за международни отношения, че България е най-малко търсената държава за правене на коалиции в рамките на ЕС, ясно подсказва дългосрочните шансове на това начинание. За дълги периоди след 1989 година, нашата принадлежност към НАТО и ЕС се приемаше като ключов механизъм за промяна в страната. Тази нагласа бавно, но сигурно напуска българското общество и политическа система.

Случва се и друго разместване. ЕС все повече се възприема през културна оптика, през твърдението за институционализиране на група от ценности, които се отличават както от тези в началото на прехода, така и от изконни, национални такива.

Осъществява се някакъв културен Anschluss, който размества самия фундамент на интеграционния проект.

Настояването е, че на практика европейската политическа рамка е изцяло подменена от LGBTQ права, политическа коректност, мулти-културализъм, свръхтолерантност към имигранти и бежанци и т.н. С други думи, осъществява се някакъв културен Anschluss, който размества самия фундамент на интеграционния проект и изисква повсеместен, дори цивилизационен отпор.

Дори бегъл поглед към българския политически език през последните години ще открие доминацията на това възприятие към случващото се в Европа. Разместването се улеснява и от възникналия поп национализъм, безпрепятствено развит от т.н. „обединени патриоти“ под безхаберния поглед на сегашния премиер.

Извън по-агресивните му прояви, този поп национализъм умело успява да превърне в карикатура множество европейски политики и начинания и да обезсили пътищата за промяна чрез тях. Преливането му в поп културата пък притъпи и малкото вътрешна енергия за продължаваща трансформация. Банално стандартната ни последна позиция във всякакви класации все повече се представя като знак на анти-българска конспирация и се делегитимира като индикатор за собствената ни безпомощност.

Безизходицата ни произтича от изчерпването и на друга политическа инерция. Управленската парализа и продължаващите проблеми в ключови сфери и институции (правоохранителни органи, прокуратура, обществени поръчки, мащабна корупция в публичната сфера, служби за сигурност) на практика блокират достъпа на България до полетата на задълбочена европейска интеграция, които са ключови за бъдещето на ЕС.

Нещо повече, през последните години непрестанно и системно се отрича съществуването на тези проблеми, отново съществена промяна в сравнение с предходни правителства, които поне частично се опитваха да разрешат някои от тях.

Към подобно политическо безочие все по-често се добавя и намека за отсъствие на патриотизъм в настоятелната критичност. Важно е да си дадем сметка, че тук вече става въпрос за нарастващо системно разминаване, което е институционално, нормативно, поведенческо и дори културно. Ако то продължи да се задълбочава, България ще продължи да пребивава в предверието на все повече полета на интеграция (Шенген, правосъдие, еврозона, сигурност).

Какво предлагат партиите

Позата на жертва пък ще предоставя перфектното алиби за целенасоченото бездействие на нашите политици. Нещо повече, към нарастващата геополитическа амбивалентност на ГЕРБ трябва да се добави и тази на останалите партии.

БСП на Корнелия Нинова успя да вдигне с още едно ниво своята анти-западна нагласа и опита флирт с национал популизма. Моментната й външнополитическа карта пък е населена главно с руски и китайски ваксини.

Да се очаква западен рестарт от „обединените патриоти“ и ДПС е исторически наивно, а картината при Слави Трифонов и платформата на Мая Манолова не е съществено по-различна.

Демократична България“ е изключение, макар участието им във втория кабинет на Борисов да не остави съществена външнополитическа следа.

Устойчиви малки формации като „Възраждане“, АБВ и „Атака“ пък са откровено про-руски. Въобще, по нашите земи броят на партиите, които са много по-близко до полицентричното разбиране за света, непрестанно нараства, независимо че те или нямат капацитета или пък желанието открито да го формулират.

Имплозията на българската външна политика се ускорява и добива мащаби, които проблематизират геополитическата позиция на страната, все повече свиват възможностите за нейната модернизация и увеличават рисковете за сигурността й.

Описаните процеси се задълбочават и България е заплашена да стане част от една нова необявена полупериферия по протежението на югоизточна Европа, която тепърва ще бъде подлагана на множествени заплахи и нестабилност.

За съжаление, към настоящия момент e много трудно да бъде очертан реалистичен идеен, политически и управленски сценарий за избягване на подобно развитие. Отвъд приказките, кухата реторика и все по-малко убедителните уверения, че България просто няма как да пропусне шанса да бъде част от западния политически свят.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • 16x9 Image

    Владимир Шопов

    Владимир Шопов е завършил Лондонското училище по икономика и политически науки. Специализирал е в университетите в Оксфорд, Лондон, Калифорния, Пекин и в Ново училище за социални изследвания, Ню Йорк. Бил е съветник по европейски въпроси на министъра на вътрешните работи (1997-1998 г.), съветник в Мисията на България към ЕС (1998-2001 г.), съветник на министъра на външните работи (2014 - 2016).

Facebook форум

Най-ново видео

Москва, Лондон, София. Протестите в защита на Навални
please wait

No media source currently available

0:00 0:02:42 0:00
XS
SM
MD
LG