Между многото митове, които разпространяваше бившето правителство, но най-вече – бившият премиер Бойко Борисов, беше и митът че понеже си „другаруваме“ с президента Реджеп Тайип Ердоган службите на съседна Турция пазят общата ни граница и не пропускат към България потока от нелегални мигранти, който върви към Европа.
Според тълковният речник „мит“ в преносен смисъл означава измислица, невероятна случка или крайно недостоверен разказ. Определение, което отговаря и на начина, по който държавата беше управлявана в последните двадесет години. В частност, обаче, тази дума точно описва ситуацията в България по охрана на границите и контрола върху незаконната миграция.
Първи мит - оградата
След първата миграционна вълна през 2013 г. властите започнаха да публикуват статистика за броя на задържаните в България нелегални мигранти. В началото се отчитаха средно до 30 000 души годишно, но впоследствие този брой започна постепенно и трайно да намалява. Или поне в официалната статистика. През 2015 г. МВР отчете 31 281 нелегални чужденци, през 2016 г. – 18 884, през 2017 г. – 2989, през 2018 г. – 2851, а през 2019 г. - само 2184 нелегални чужденци.
Като обяснение за това драстично намаление правителството гордо посочваше две основни причини.
Първата причина беше прословутата ограда, изградена на границата между България и Турция. Нейното строителство започна през 2013 г. и продължи до 2017 г., когато официално беше обявена за завършена. Окончателната й цена достигна 200 милиона лева, раздадени без обществени поръчки на близки до властта фирми.
Тогавашният министър на отбраната Красимир Каракачанов публично призна, че мигрантите продължават да преминават през оградата.
И веднага стана ясно, че оградата е по-скоро визуално, отколкото действително препятствие. Медии информираха, че мигрантите продължават да влизат без особени затруднения. През 2017 г. тогавашният министър на отбраната Красимир Каракачанов публично призна, че мигрантите продължават да преминават през оградата. Документален филм на журналистката тогава, а по-късно политик от БСП Елена Йончева го показа нагледно и изнесе данни, че системата за наблюдение не работи, а на много места оградата е пробита или повалена.
Анонимни служители на „Гранична полиция“ казаха пред медиите, че дори „малко дете с клещи може да си направи дупка и да мине през оградата“. През 2018г. правителството „реши“ въпроса радикално като просто забрани достъпа и снимането на оградата, въвеждайки около нея 300-метрова зона за сигурност досущ като през комунизма. Наскоро излъчен телевизионен репортаж отново показа напълно разрушени участъци от оградата, през които могат свободно да преминават не само хора, но и автомобили.
Втори мит - приятелят Ердоган
И ако митът за оградата беше бързо развенчан в очите на обществеността, вторият мит й беше внушаван толкова настоятелно и непрестанно с помощта на „придворните“ на правителството медии, че дори и днес много хора продължават да му вярват. Това е митът за сътрудничеството и приятелството между Борисов и турския президент Ердоган, заради което Турция „пази“ общата ни граница и не позволява на мигрантите да влизат в България.
Този втори мит - като всички митове по принцип - не само е напълно безпочвен, но и срамен на твърде много нива.
Преди всичко е срамно за който и да е български премиер да твърди, че нашата собствена полиция е толкова неспособна и безсилна да изпълни основното си задължение да охранява националните граници, че се налага да го правят служби на чужда държава. А това няма как да бъде повод за гордост или хвалба.
Освен това цената, която България плаща за това „сътрудничество“, е твърде висока, макар и не във финансово, а в човешко измерение. Незнайно е има ли и каква е уговорката между Борисов и Ердоган, но какво се е съгласила България да върши в отплата се изясни още през 2016 г., когато София върна обратно в Турция първо видния дисидент Абдуллах Бююк, а после и седем други турски граждани.
Един от тях наскоро осъди България пред Съда по правата на човека в Страсбург. Никой не знае колко са турските бежанци, които оттам насетне са били върнати на режима на Ердоган в нарушение на всички възможни международни задължения по убежището. Но, че тази противозаконна практика е повсеместна, не остана тайна за никого и иначе умерени западни издания директно нарекоха Борисов „прислужникът на Ердоган“.
Най-същественото е, че България се опозори с тези практики без никакво реципрочно съдействие или сътрудничество от турска страна.
Какво прави Турция
Турция не само умишлено организира транспортирането до българската граница на 12 000 бежанци и мигранти през есента на 2013 г., но и години наред не съдейства особено за реадмисия и обратно приемане на чужденците, влезли в България от нейната територия. Причините за това са много, но основната е липсата на каквато и да било практическа изгода за турското правителство да изпълнява тази задача.
Турция на практика не съдейства за реадмисия към нейната територия на други чужденци, освен сирийци и турци.
От подписването през 2016 г. на споразумението с Европейската комисия за финансова помощ срещу обратно приемане на сирийски бежанци, Турция на практика не съдейства за реадмисия към нейната територия на други чужденци, освен сирийци и нейни собствени граждани.
Вярно е, че самата Турция изпитва сериозни проблеми с мигрантския натиск и огромния брой нелегални чужденци на нейната територия. Освен това към момента тя приютява най-големия брой сирийски бежанци в Европа – близо три милиона души. Още по-голямото увеличение на мигранти, влизащи в Турция от началото на 2021 г., доведе до обрат в политиката на Анкара и отдръпване от споразумението с Европейската комисия, за да се стигне до неотдавнашното официално изявление на турското външно министерство, че Турция вече отказва да служи като граничен страж или бежански лагер на ЕС.
По тези причини, с изключение на трите месеца на локдаун от март до юни на 2020 г., мигрантите не са спрели нито за миг да влизат или да преминават през България. По данни на неправителствени организации независимо от уж постигнатата договореност с Турция за спиране на мигрантския поток и въпреки ограниченията заради COVID-19, още през миналата 2020 г. значително увеличен брой чужденци са опитали да влязат в България, заради което българските власти са издали 4658 отказа за влизане, предприели са 498 индиректни и 569 директни отблъсквания, които са засегнали общо 15 263 души.
Защо мигрантите са повече
Според официалната статистика на МВР още през миналата година на граничната полиция се е наложило да възпрепятства влизането в България на най-малко 19 921 чужденци. Непрекъснатото нарастване на броя на мигрантите продължава и през тази година като само за първото полугодие на 2021 г. МВР отчете нарастване с 500% или общо 2 278 чужденци, задържани по границите или на територията на страната.
Причините за засиления миграционен натиск са обективни и нямат нищо общо нито с падането на ГЕРБ от власт, нито с развалянето по тази причина на достлука ни с Ердоган. Те са свързани със ситуацията в три близки горещи точки – Сирия, Афганистан и Ирак.
В Сирия опустошителната гражданска война продължава вече 10 години и дори най-упоритите в надеждата си сирийци, че нещата рано или късно ще се оправят, осъзнават тази илюзия и вземат неизбежното решение да потърсят другаде шанс да изградят наново своя разбит от войната живот.
Наскоро приключилото изтегляне от Афганистан на американския военен контингент и последвалото го завладяване на страната от талибаните и други радикални групировки, мотивира прозападно ориентираната част от населението и обвързаните с досегашната светска власт да бягат, за да спасят живота си в буквалния смисъл. Такова изтегляне е предстоящо и в още една държава. Наскоро президентът на САЩ обяви, че неговата цел е американските войски да се изтеглят напълно от Ирак до края на 2021 г.
Така че няма никакви изгледи в близко и дори по-далечно бъдеще тези три държави да спрат да генерират бежанци, насилствено изселване и принудителна миграция.
Защо обаче данните не показват това
Тогава каква е истината за ниския брой мигранти, отчитани от официалната статистика на МВР през последните две-три години?
Истината е съвсем различна от популяризираните от бившето правителство причини.
Като държава-членка на ЕС България е обвързана от конкретни задължения. Първото произтича от Регламента Дъблин, който потвърждава въведената в края на 90-те години на ХХ век отговорност на държавите от периферията на Европа да приемат обратно на тяхна територия бежанците, преминали през тях на път към връщащата ги държава. Целта на дъблинската процедура е страната, в която бежанецът за пръв път е влязъл на територията на ЕС, да бъде тази, която да довърши процедурата му и да вземе решение по молбата му за убежище.
Второто задължение произтича от европейските споразумения за обратно приемане (т.нар. реадмисия). Реадмисията е процедура, при която нелегално пребиваващи чужденци се връщат обратно на територията на държавата, допуснала тяхното незаконно влизане или преминаване, за да се понесе от нея финансовата и институционална отговорност за тяхното по-нататъшно връщане до държавата им на произход.
Не само да не задържат и регистрират бежанци и мигранти, но и да не ги възпрепятстват да излизат от страната.
Като външна граница на ЕС на пътя на един от най-оживените миграционни маршрути, България носи явната отговорност за обратното приемане както на бежанците, влезли и преминали през наша територия, но така също и на далеч по-многобройните икономически мигранти. Ето защо предишните правителства правеха всичко възможно не само да не задържат и регистрират по Дъблинския регламент или по Шенгенската информационна система влезлите бежанци и мигранти, но и да не ги възпрепятстват да излизат от страната.
Публична тайна е, че като цяло и бежанците, и мигрантите продължават да влизат, да преминават и да напускат България, основно през границата със Сърбия, без особено противодействие от националните органи. Тези изводи се подкрепят, но не от българската миграционна статистика, а от статистиката на европейската гранична служба ФРОНТЕКС, съгласно която през 2020 г. миграционният натиск по външните граници на ЕС като цяло е спаднал с 13%, с изключение на натиска по Западнобалканския маршрут от Гърция и България през Сърбия, който е нараснал с 3/4 спрямо 2019 г. и независимо от широкомащабните ограничителни мерки заради COVID-19.
И няколко извода
Всичко това налага няколко съвсем прости извода.
С практиката си да не отчитат реалните числа на влизащите и преминаващите през страната нелегални чужденци, за да избегнат формалната отговорност за обратното им приемане, бившите правителства БСП, НДСВ и ДПС, както и след това на ГЕРБ и техните явни и тайни политически партньори, ни направиха „мечешка“ услуга. Такава отговорност не може да бъде реално избегната, ако западноевропейските държави решат да прилагат буквата на закона на Дъблинския регламент и реадмисионните споразумения. От друга страна, заради нереално ниските нива на бежанци и мигранти, отчитани през последните години, едва ли България ще може да обоснове допълнителна финансова подкрепа от ЕС за справяне с евентуален нов наплив.
В същото време каналджийството и трафикът на хора генерират огромни обороти и печалби – при това без особена съпротива от страна на полицията и прокуратурата. А както се говори – и не без покровителството на определени бивши и настоящи висши държавни и партийни функционери. Както писах в статия от 2016 г. основната дейност на полицията, но най-вече на прокуратурата във връзка с престъпността на границата, не е против каналджийството и трафика на хора, а по далеч по-лесно доказуемото и бързо производство по наказване на незаконно влезлите бежанци и мигранти. Дейност, която няма превантивен ефект, защото глоба и затвор до шест месеца няма да спре хора, бягащи от война, нито ще уплаши нелегалните мигранти, готови да изтърпят всичко по пътя си към мечтания Запад.
Превъзпитателният ефект също е спорен доколкото беше установено, че мнозинството от чужденците изобщо не разбират, че са били осъдени – заради лошо качество на превода или неговата пълна липса, поради неразбиране на закона или недобросъвестност на назначените им служебни адвокати, които волно или неволно не им обясняват за какво точно се подписват и споразумяват. В същото време обаче прокурорската манифактура е завъртяна, а данните за наказуемостта и резултатността й нарастват в геометрична прогресия.
И последно. Нито бежанците, нито мигрантите някога ще престанат да бъдат фактори в обществено-политическия живот на България. За страната не съществува друга географска или геополитическа перспектива, освен да продължи да бъде външна граница на ЕС.
Искаме или не, България трябва да има подготвен план и решения за справяне с увеличаващия се миграционен натиск, както и с изпълнение на поетите международни задължения за закрила на действителните бежанци. Такива работещи планове и решения обаче няма, а и не се чува някой от бившите или настоящи претенденти за власт да отделя каквото и да било внимание на този въпрос, извън обичайната размяна на обвинения и прехвърляне на вина между различните политически опоненти.
Дано поне някоя партия или коалиция да прояви достатъчно отговорност към народа и обществото и да опровергае последния извод – с думи и с дела.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
