Гривна от червени мъниста, ключодържател Йода, ръчен часовник с черен скорпион на него, бели маратонки, пистолет за топло лепене. Когато статистиките липсват, ги заместват малките, безобидни лични вещи на жертвите.
В България няма официална информация за броя на жените, убити от своите партньори, съпрузи, синове, роднини. Случаите обаче са десетки всяка година. Само от началото на 2021 г. досега 6 жени са загубили живота си в ситуации на домашно насилие.
Това на снимките са последните спомени, останали от жени като тях – дребни, маловажни предмети, които обаче разкриват характери, интереси, професии и мечти. Събира ги в изложба документалистката Анна Стоева.
Нейната експозиция „Вещи Безценност“ беше открита в сряда и е част от проекта „Да излезем от кръга на полово базираното насилие срещу жени и деца в България“ на Български хелзинкски комитет в партньорство с Алианс за защита от насилие, основано на пола. Тя ще може да бъде видяна до 28 октомври пред Британския съвет в София.
Изложбата включва серия от фотографии на лични вещи на жени, убити от свои близки, чрез които Стоева иска да разкаже техните истории „отвъд самите трагедии“. Целта ѝ е със снимките си да „докосне хората емоционално, не в главата, а в сърцето“ и да ги накара да се припознаят в портретите на тези жени.
Мотивацията ѝ да се захване с проекта е до голяма степен лична.
„Една от четири жени в България се сблъсква с домашно насилие. Това значи, че всеки от нас познава поне една такава жена. Ако мисли, че не познава, просто се заблуждава. Аз лично имам две много близки приятелки, които са били в такава ситуация и са се спасили. Затова за мен тази тема е много лична“, разказва Стоева.
Решила е да разкаже тези истории именно чрез личните вещи на жертвите, защото благодарение на работата си в документалното кино познава силното въздействие, което могат да имат дори най-обикновени предмети.
„Те откликват като нещо много индивидуално, но едновременно с това напълно универсално – всеки един от нас може да намери такива неща в своите джобове или в своята дамска чанта“, отбелязва Стоева.
Подготовката на проекта ѝ отнема няколко месеца, като най-трудно се оказва намирането на близките на убитите жени.
„Голяма част от търсенето ми премина в това да прочета ужасно много статии във всевъзможни по тип и качество медии в търсене на поне едно име на приятел, на сестра, на друг роднина, за да мога да открия някакъв контакт с тях“, разказва авторката на изложбата.
Тя успява да се свърже с повече от 30 семейства, но само 4 от тях се съгласяват да участват в проекта.
Докато прави своето проучване, тя започва да чете и съдебни актове от делата за убийствата, които са достъпни на сайта ubita.org В края на всяко съдебно решение Стоева попада на една повтаряща се формулировка, с която са изброени вещите, намерени при убитата жена: „..същите лични вещи следва да бъдат унищожени като вещи без стойност“.
„Аз към този момент вече бях заснела първите два портрета, в които имаше толкова много история и емоционален заряд“, разказва фотографката. „Като видях тази формулировка за това унищожаване, това забравяне, и много ми въздейства. Оттам се роди идеята за името на изложбата „Вещи безценност“.
По думите ѝ предметите са ценни с това, че разкриват, колко общо имаме с тези жени, станали жертва на домашно насилие.
„В тези вещи можем да видим жена, която е обичала народна музика и е свирила на гъдулка, жена, която е имала мечта да стане фотограф. И всички тези малки неща ни говорят колко пластове живот и мечти, и амбиции, и борбеност е имало в тези жени, но са станали жертва на патриархалните разбирания у нашето общество“, казва Стоева.
„Тоест това не са хора, с които ние да не можем да се свържем по някакъв начин, които да нямат нищо общо с нас. Тези ситуации на домашно насилие не са от някаква друга планета“, добавя тя.
Авторката на изложбата споделя, че с нея цели да предизвика именно „реакция на свързване, на припознаване, по някакъв начин даже на топлота“. Желанието ѝ е хората да открият в някой от предметите своето хоби или някои свои любими неща – филми, книги.
Според Радослав Стоянов, правен експерт към Български Хелзинкски комитет, които са част от организацията на изложбата, проблемът е до голяма степен точно в припознаването и в отношението на обществото, а не в самите закони.
„Законодателството със сигурност е част от проблема. Например за случаите на домашно насилие въведоха изискването то да е системно, тоест да има поне три случая на домашно насилие, за да се квалифицира деянието като такова“, обяснява Стоянов.
„Но всъщност големият проблем е правоприлагането. Тогава, когато жертвата отиде да подаде сигнал, той да бъде приет сериозно и да се квалифицира правилно, за да се задействат правилните процедури. Но проблемът на правоприлагането е и проблем на обществената чувствителност. В България липсва както чувствителност, така и пълнокръвен обществен дебат по въпроса какво да правим и как да постъпваме, когато например станем свидетели на такова насилие“, смята Стоянов.
Стоева е съгласна, че коренът на проблема е в липсата на обществено разбиране. А единственият начин да го постигнем – като нарушим оглушителната тишината по темата домашно насилие.
„Жените, които искат да избягат, да се спасят от ситуация на домашно насилие, имат нужда от много подкрепа. Законите ни куцат, начинът на изпълнението им също куца. Но най-важна е подкрепата, която може да даде един приятел или семейство. Да ги окуражи, че няма вина и срам в това да се окажеш жертва на домашно насилие. Това е много важно.“
