Връзки за достъпност

Извънредни новини

Еми Барух и снимките. Резервният път на журналиста


Еми Барух

Тя е журналист. Кариерата й започва още през 1968 г. от чиновете на френската гимназия в София като издател на ученическия вестник “Ератикус”. Тогава е и първият й сблъсък с цензурата: написва, че пражките събития от същата година са “безобразие”, което води до опит на директора да изземе вече разпространените броеве. След като отказва да унищожи вестника, тя е предложена за изключване. На действията на училищното ръководство отговаря, организирайки рецитал на вече инкриминираните "Люти чушки" на Радой Ралин.

Тя се казва Еми Барух и е известна на българската публика като онзи незамлъкващ глас, който винаги намира начин да каже какво мисли, да го покаже, докаже и обясни.

През последните седем години Барух организира вече добре познатия на българската публика фестивал “Фотофабрика”. Тазгодишното му издание започва с изложбата “Memento mori”, в която 18 български автори разказват за периода на извънредното положение. Изложбата се открива на 1 юли (сряда) и ще може да бъде видяна до 15 август в Националната художествена галерия.Специално участие ще има и серия кадри, направена по време на пандемията, на фотографа Ървин Олаф.

Както всяка година, в рамките на фестивала ще има поредица съпътстващи събития. Едно от тях е друг цикъл фотографии насочен срещу домашното насилие.

На въпрос защо изданието на “Фотофабрика” е посветено на извънредното положение, настъпило заради пандемията от коронавирус, Барух отговаря без никакво замисляне.

“Не е моята фотография онази, която дефилира по подиуми. Това сигурно има своя смисъл, но избираме неща, които са навън, на улицата. Онези неща, които се случват на нас, на другите. Няма как да сме абстракция, живееща извън живота”.

В “Memento mori” няма нито една снимка на човек с маска, разказва Еми Барух. Отчела е това, защото наскоро са я попитали дали ще покаже подобни кадри.

“Това, което искаме да кажем и покажем е, че в тези времена трябва да усетим крехкостта на човешкия вид”, започва разпалено да обяснява Барух.

“Трябва да превключим на друг режим на мислене, да си дадем сметка, че сме смъртни, нещо което, струва ми се, забравихме. Та ние започваме да умираме от момента на раждането ни”, продължава тя.

И допълва, че изложбата е колективен портрет на времето, в което живеем: “Това е покана да се сетим, че в бясното надпреварване на пари, насилие, неразбиране на другостта, в тази изключителна егоцентричност, престанaхме да бъдем хора”

С настоящото си издание “Фотофабрика” навършва седем години. Първият цикъл фотографии, дал началото на фестивала, бе “Протестиращият човек”. Неслучайно началото е дадено именно с такава изложба през 2013 г. Годината, белязана от най-дълго продължилите протести в България, започнали срещу правителството “Орешарски” заради назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС.

Дотогава Еми Барух е част от българската редакция на “Дойче Веле”. Заради протестно писмо до централата на медията от тогавашния мажоритарен собственик на КТБ Цветан Василев (настоящ беглец от правосъдието в Сърбия) Барух е отстранена, а критичните й текстове за връзките между КТБ, Цветан Василев и Пеевски (които тогава бяха в демонстративно добри отношения) не са приети добре. Впоследствие медията се извинява. Редакцията е установила, че е излъгана от Цветан Василев.

“Когато бях отстранена от редакцията трябваше да правя нещо. Ето защо, след като до онзи момент съм работила с думи и те нищо не промениха, си казах – дай да пробвам с образи”, разказва Барух.

“Хубавото е, че аз не съм фотограф, моят поглед е различен. Фотограф е дъщеря ми – Фелия Барух, с която правим фестивала. Екипът е малък и всички имаме социална чувствителност. Затова се получава”, разказва Барух. И повтаря за пореден път в разговора: “човек не може да прави абстракции, извън обществото, извън пулсирането на обществото”.

“Неслучайно започнахме с протестиращия човек - през 2013 година живеехме това. Както сега живеем пандемията”, разказва Барух, за която да говори с образи става нещо като “резревния път на журналиста”.

А на въпрос може ли “резервната журналистика” да задоволи глада й като автор, тя отговаря светкавично с “не”. Но после се разпростира в отговора.

“Не, гладът не се засища така лесно. Но с всеки изминал ден ескалира моето омерзение към речта в България. Не знам какво да кажа, когато слушам властовите персонажи – всички онези, които се качиха по етажите на управлението. Затова и май показвам образи”.

Както като журналист така и като създател на “Фотофабрика” Еми е критикувана. Заради една от откритите изложби, част от фестивала, понася и негативни мнения.

“Майка нa ученик, на оградата на чието училище бяхме изложили снимки, беше възмутена защо показваме нелицеприятни гледки”, обяснява Барух. “А ние не се смущаваме да показваме домашно насилие, маргиналния човек, война. Не се смущаваме, защото трябва да знаем в какво живеем. Трябва децата ни да виждат света такъв, какъвто е, какъвто сме го направили ние. Трябва да излезем от “замъците си”, обяснява тя.

"Така отговорих на тази майка, че децата трябва да виждат света извън замъка, извън двореца."

А за публиката Еми Барух има и други наблюдения.

“Масовата публика в България, колкото и да е глупав този израз, се плъзга по онази част от визуалното, която е свързана със скандалното. Както в думите и заглавията, които привличат, превес вземат просташкото, наглото, нахалното, скандалното, така е и в образите. Едни и същи хора са потребители и на образи и на думи”, обяснява журналистката.

“Метафората, иносказателността и изобщо всичко онова, което кара публиката да мисли, остава за по-скромна част от нея, но това е нормално”, допълва тя.

Eми Барух e журналист, публицист, автор на документални филми. Автор е на няколко публицистични книги. Преводач е от френски и испански.

Facebook форум

Най-ново видео

XS
SM
MD
LG