Връзки за достъпност

Извънредни новини

Жан-Пол Сартр – адът за другите


Жан-Пол Сартр

Жан-Пол Сартр (1905– 1980)

Философ, писател, драматург

Произход: Франция, високите нива на средната класа

Образование: Лицей „Анри IV“, Екол нормал, философия в Сорбоната

Интереси: литература, философия, наркотици, алкохол, секс, политика

Най-известни творби: романи - „Погнусата“, „Думите“, пиеси - „Мухите“, „При закрити врата“, философия - „Битие и нищо“,

Признание: Нобелова награда през 1964, която той отказва

„Адът – това са другите!”, гласи реплика на Жан-Пол Сартр. И по-късно обяснява: „Изразът винаги е бил неразбран. Всъщност той значи, че във всичко, което казвам за себе си, винаги има и знанието за мен на някой друг.”

Но аз ще кажа: „Адът за другите – това е Жан-Пол Сартр!” Крайно е, но само ако не си ровил в живота и характера на човека, който от значим философ и писател, става ужасен „общественик”, за да прави чрез словесния си гений от лъжата истина.

Но в края Сартр се смирява, бунтът угасва, атеизмът затихва. Той е отхвърлил комунизма, скъсал е и с вечната Симон дьо Бовоар, пише: „Аз съм същество, което само Творец би могъл да постави тук; и тази идея за творческа ръка се отнася до Бог”. Може да звучи трагично, но според Симон дьо Бовоар е жалка проява на страхливец пред Смъртта. За да спи спокойно, вече не помагат нито философският плащ, нито литрите алкохол, шепите амфетамини и лошия секс с млади девици.

През 1905 в Париж се ражда Жан-Пол-Шарл-Аймар-Леон-Йожен Сартр, понякога наричан „най-влиятелният философ от втората половина на 20 век”. Не е най-влиятелният, но е сред най-известните. Той учи в добро училище, но чува и тъжни уроци, подиграват го заради вида на Квазимодо – дребен ръст, рядка коса, кривогледство. И после компенсира – да е най-умният, най-желаният от жените, най-търсеният събеседник.

Още на 15 години Сартр прочита есето на Бергсон „Време и свободна воля” и се запалва по философията. Но се противи на света, като краде и лъже. В Екол Нормал открива и още две важни неща - мескалина, опиат от кактуси, и Симон дьо Бовоар. Сартр предлага да се оженят, но тя отказва и сключват договор, че ще са заедно, без да се ограничават за други връзки, но ще обсъждат всичко.

И наистина говорят – ако единият е в тоалетната, другият е отвън и дрънкането продължава. Имат много теми - Сартр се гмурва в екзистенциализма на Ясперс, Хайдегер и феноменологията на Хусерл, Симон пък затъва във феминизма. Двамата висят по цял ден из парижките кафенета, пият, пишат и свалят млади девойки и момчета.

„Харесва ми да бъда с жена, защото съм отегчен от ума си” – кокетничи той. Понякога живеят в тройка или по-голяма формация, но двамата наистина никога не спират да пият, да се дрогират и да говорят. Мнозина с право се чудят как при този начин на живот Сартр доживява цели 75 години.

В началото на Втората световна война той е в армията, но е пленен и пратен в лагер. Там пише първата си пиеса и е освободен поради лошо здраве. Героичната версия за бягство, която лансира, не издържа заради въпроса - как веднага е назначен от немците за лектор в парижки колеж, и как издава книги и пиеси, одобрени от цензурата. През окупацията се появява основният му философски труд – „Битие и Нищо”, също пиесите „Без изход” и „Мухите”.

До края на войната, макар да клони на ляво, Сартр се занимава с екзистенциализъм и критикува колективизма на комунистите. После обаче се обръща, през 1945 г. вече започва страстна битка в защита на комунизма и други човеконенавистни идеи.

След войната екзистенциализмът на Сартр намира благодатна почва, а французите го развяват като знаме. Сам той пък се изживява като гуру и става „активен общественик”. Без да познава нито един работник, учи работниците на революция. И им се сърди, че не го слушат, а предпочитат да си купят хладилник и печка.

Сартр не се записва във Френската комунистическа партия, но е в луд възторг от сталинизма – обяснява как в СССР всички критикуват системата свободно и отрича лагерите. А когато и слепите проглеждат, не признава греха си, просто го забравя. Той плюе и на екзистенциализма – развива идеята, че свободата може да се постигне само колективно. Затова е оправдано да се унищожат противниците на всеобщото щастие. А и жертвите на Сталин не са неприемливо много, спекулира. Нищо, че Раймон Арон саркастично пита – колко убийства са „приемливи” и кога броят им става „неприемлив”.

Сартр се противопоставя на съветското нахлуване в Будапеща и Прага, което не му пречи за 7 години да посети 11 пъти Москва, воден от любов към грозната, но интелигентна Лена Зонина, преводачка от елитния бардак на КГБ. По „революционна” линия той защитава и Кастро, Ким, Мао, Хо Ши Мин, а Пол Пот в Камбоджа, който избива над 3 милиона души, е пряк последовател на Сартр.

Той обаче подкрепя и терористични групи - насъсква ФНЛ в Алжир да убива европейци; оправдава убийството на 11 израелци от арабски терористи на олимпиадата в Мюнхен; защитава кървавите акции на „Баадер и Майнхоф”. На този фон дреболия е подкрепата му за вандализма на студентските вълнения във Франция през 1968.

Ето как, макар да не е убил и муха в живота си, знаменитият писател и философ Жан-Пол Сартр се превръща в политическо чудовище. Защо и как е възможно – това всъщност е въпросът, заради който не можем да подминем името му, когато обсъждаме величията и кошмарите на трудния, прекрасен и незабравим европейски 20 век.

Facebook форум

XS
SM
MD
LG