Връзки за достъпност

Извънредни новини

Алберто Джакомети - дългата фигура на изкуството


Алберто Джакомети, художник, (1901– 1966)

Произход: Швейцария, италианоезично интелектуално семейство

Образование: Училище за изящни изкуства в Женева, специализация по скулптура в Париж

Интереси: философия - екзистенциализъм и феноменология, изкуство,

Стилове на работа: сюрреализъм, експресионизъм, кубизъм, модернизъм

Най-известни творби: „Котката“, „Едра стояща жена“, „поредицата „Крачещи хора“, „Голяма, тънка глава“

Признание: Сочен за един от най-значимите творци на модерната скулптура, един от най-скъпо продаваните художници от модерната епоха, Голяма награда за скулптура от Виенското биенале през 1962

В света на изкуството през 20 век има човек, чиято болка е видима, независимо дали гледаш негова снимка или творба - Алберто Джакомети.

Проблемът е, че, освен четирите измерения, той вижда пето - движението. А то трудно се предава и върху двумерно платно, и в тримерна скулптура. Джакомети се бори с това цял живот и не е сигурен, че е победил. „Моят живот е сведен до нищо” – казва, и обяснява, че движението в скулптурата не значи просто да сложиш единия крак пред другия или да изобразиш фигурата в поза, сякаш се движи.

Но не само движението, проблем са и парадоксите в тъканта на материята. „Аз никога не съм успявал да направя око… окото отпред не се вижда да изпъква много. Отстрани обаче е почти остро… Как можете да изобразите нещо кръгло и остро едновременно?” Джакомети вероятно не е победител в битката между реалността и изображението ѝ, но в тази битка ражда чудеса на модерното изкуство.

Мнозина са зървали негова творба - изумително източените му, тънки човешки фигури, които сякаш наистина се движат насам-натам, вглъбени в себе си. Те са типични за последния, най-зрелия период в работата на художника - след ВСВ, до смъртта му през 1966. Предизвикателство е да видиш как тези фигури – така крехки, че ще се разпаднат, но и така силни в оцеляването – изведнъж завладяват пространството. Това прилича на метафора за човешкия живот, но не е, Джакомети обяснява: „Колкото повече исках да правя фигурите широки, толкова по-тесни те ставаха. Не знам какво е обяснението. Но мога да кажа, че глава с нереални пропорции е много по-жива от глава с реални. И това ми създава много проблеми”.

Не само това обаче. Още по-зле е. Защото Джакомети се измъчва и от проблема с материала. Накъсо – би предпочел да работи с органична материя, като Господ: „Ако в скулптурата копирам повърхността на главата точно, то какво има вътре? Нищо, освен маса мъртва глина. В живата глава повърхността е също толкова органична, колкото и вътрешността, нали?” Да, мъчително е. И неслучайно художникът, особено в 20-те си последни години, не завършва коя да е творба. Само близките понякога измъкват нещо в напреднала фаза или той зарязва нещо недовършено, без да го унищожи.

Алберто Джакомети е роден през 1901 г. в Швейцария, в богато и артистично семейство. Той рисува буквално от бебе, първата маслена творба – натюрморт с ябълки - прави на 13, тогава посяга и към гипса със скулптурни глави на братята си. Завършва Висшето училище за изящни и индустриални изкуства в Женева, а на 19 пътува из Италия и се захласва по Тинторето, Джото, египетско изкуство и 15-годишната си братовчедка Бианка. После пак пътува из Италия, но с приятел, който умира от инфаркт. Алберто е ужасен и никога повече не заспива на загасена лампа.

В Париж Джакомети учи в художествена академия, но се занимава повече с пиене, момичета и разговори с приятели. Той се сближава с Пиер Матис, който го лансира в артистичните кръгове, с американката Флора Майо, с която изкарва дълга любов, става част от парижкия артистичен и интелектуален елит.

В началото на 30-те е приет при сюрреалистите. Да, в скулптурата си наистина твори неща отвъд реалността, но този етикет, както и всеки друг, е тесен за изкуството му. После обаче Бретон го обвинява в предателство, защото се занимава и с дизайн, а Алберто, който не обича да му се карат, се маха от групата.

В годините преди ВСВ стилът му се превръща в нещото, известно просто като „стилът Джакомети”. Това още не са длъгнестите фигури, напротив, през годините на войната скулптурите му намаляват, понякога само до сантиметри и биха били незабележими, ако не бяха все по-едрите основи. След окупацията, Джакомети се връща в Швейцария и среща 19-годишната Анете, за която се жени, а става световно известен след войната. През 1948 Пиер Матис го представя в Щатите и там пощуряват по вглъбените фигури, които крачат, макар да не отиват никъде, освен към себе си.

Със славата идват и големите пари, но това не променя навиците на Алберто за прост живот. Нищо повече от ателие не му трябва - работи до късно, пие много кафе, пуши много цигари и спи на някоя кушетка, често с мръсните работни дрехи. Когато е съвсем измъчен от демоните си, ходи по кръчмите и през 1959 среща Каролин, 21-годишна проститутка, с която има връзка до края на живота си. Казва, че е по-честно, защото на проститутките се плаща веднага, а с нормалните жени никога не знаеш кога какво ще ти поискат в отплата.

Този агресивен начин на живот обаче е пагубен за здравето му и през 1966 сърцето не издържа. Някои смятат, че в случая става дума за съзнателно бавно самоубийство, но според мен не са прави. Мисля, че великият художник Алберто Джакомети просто се отнася към живота, както към някоя от своите скулптури – прави ги все по-високи и тънки, докато накрая творбата се разпадне. А после започва отначало.

Само дето с живота не може да се започне отначало.

Facebook форум

Най-ново видео

Да се завърнеш в плячкосан от руски войници дом
please wait

No media source currently available

0:00 0:05:13 0:00
XS
SM
MD
LG