Преди да видим добрите новини, нека първо се спрем на лошите. В България от над три десетилетия няма цензура, но част от историческата й наука още се развива така, като че ли е в менгемето на национализма, а не е подчинена на професионалната етика. Това дори не е въпрос на възраст, доколкото болестта "да служим на национализма" се проявява и при съвсем млади и по-новаторски настроени колеги.
Изглежда, че причината е в някакво дълго продължаващо схващане, че историческата наука трябва да служи на държавата и на "националния интерес", вместо да предоставя знания на човека.
В последно време има и пробиви в това схващане, но няма да ги разберем, ако първо не видим как живяха и работеха историците след като падна комунистическият режим.
Безпаричие и маргинализация
В началото на 90-те историците получиха по-голяма свобода, отколкото имаха по-рано. Само че тя съвпадна с проблеми около заплащането на труда, намаленото финансиране на изследванията и рязкото съкращаване на броя на докторантурите и стипендиите.
Само 8 години преди падането на Берлинската стена държавата беше отделяла огромни суми за исторически изследвания - предимно около честването на "1300 години България". А след падането на стената, когато намаляха ограниченията, настъпи трудно време от финансова гледна точка. Огромната част от младите се ориентираха към специалности, свързани с икономиката и правото.
Но имаше и добра новина - конкурсите за специализации в чужбина станаха по-отворени, младите историци можеха да пътуват зад граница. Това приближаване на света нямаше как да доведе до задълбочени бързи плодове, но пък чувствително промени ситуацията на историческото поле в България.
По-сетне към това се насложи и разпространението на Интернет на границата на двете столетия - с всички произтичащи последици.
Телевизията и историята "а ла Божидар Димитров"
Първоначалното маргинализиране на историческата наука съвпадна с изплуването на любители в тази материя, а двата феномена заедно бяха последвани от появата на нов вид програми по телевизиите - серия магазинни предавания с националистически послания, които стъпваха върху разкази за миналото. Те създаваха специфична атмосфера и някак дори рамкираха участието, посланията и ценностната скала на появяващите се в тях историци.
В някои от тези предавания се тропкаха хорца, а историците напускаха изискванията за експертност и се стремяха да отговорят на очакванията на водещи и продуценти.
В немалка степен тези телевизионни предавания, посветени на миналото, дадоха облика на масово разпространяваните исторически знания през първото десетилетие на новия век, а в немалка степен и по-късно.
Ето резултата: България влезе в Европейския съюз на 1 януари 2007 г., без някой да е направил „инвентаризация“ на учебното съдържание по история. А предстоящото влизане в Европейския съюз се представяше за метафорична реализация на „националното обединение“.
Осмислянето на комунизма
И все пак, падането на режима отключи забранени доскоро теми. Сред тях са истинските истории за т. нар. Народен съд, за убийствата без съд и присъда след 9 септември 1944 г., а отскоро и за българското съучастие в депортацията на евреите от земите, анексирани от България през Втората световна война.
Те се появиха не само благодарение на свободата, но и на една истинска „архивна революция“: учените получиха достъп до документите на управлявалата БКП, включително и на нейните най-висши звена.
Това помогна да се разкрият механизмите, използвани от единствената Партия с главно "П", за да проникне и овладее училището, университета и БАН. За това писа историчката Весела Чичовска.
Отворените архиви направиха възможно изследването на насилствената колективизация на земеделската земя и негативните й последици за селското стопанство. За това писаха Владимир Мигев и Михаил Груев.
Пак благодарение на "архивната революция" Александър Везенков описа феномена на тогавашната номенклатура, Момчил Методиев проучи опита на Държавна сигурност за контрол над църквата, а Мартин Иванов и Даниел Вачков разказаха за проблемите, свързани с външния дълг на страната. Мартин Иванов описа и непрестанните безрезултатни икономически реформи.
Започнаха да се правят и опити за цялостна концептуална характеристика на режима след войната. Владимир Мигев говори за изграждането на тоталитарния режим още при „народната демокрация“, тоест непосредствено след 9 септември 1944 г., за цялостното му утвърждаване след есента на 1947 г., за съществуването му в чист вид до лятото на 1953 г. и за последвалото известно смекчаване. Според автора от началото на 60-те насетне е налице постепенна еволюция към авторитарен модел, при запазено обаче тотално господство на БКП.
Разкриваха се постепенната еволюция на режима от свирепия тоталитаризъм в началото към битовизма и мрежите от 60-те години насетне, свързани с опити за съблазняване на интелигенцията и българската версия на т. нар. „гулаш социализъм“, водеща към общо корумпиране на обществото, както пише Ивайло Знеполски.
„Левият“ поглед
Още в началото на 90-те се очерта и едно второ направление историци, даващи оценки за комунистическия период.
Те го разглеждаха като продължение на тенденции, започнали още преди 9 септември 1944 г. Описваха комунизма като част от една обща политика на модернизация тръгнала през 30-те, осъществена и дала своите резултати въпреки политическото насилие. Така го виждат Илияна Марчева, Искра Баева, Евгения Калинова. Признавайки липсата на демокрация и свободи, тези автори поставяха ударение върху социалните придобивки по времето на социализма.
Ала дори и леви историци не можеха да скрият перманентния стоков дефицит, нередовното снабдяване със стоки от първа необходимост, жилищните, транспортни, търговски и телефонни проблеми в големите градове, все забравени отдавна в развитите страни.
Новите теми на историците
В първото десетилетие на века българските учени откриха за себе си нови теми. Появиха се изследванията, посветени на жените, които направиха Красимира Даскалова, Татяна Кметова и други, а Румен Даскалов написа цялостна социална история на България между 1878 и 1939 г.
Близостта на комунистическия период даде възможност да се развие и автобиографистиката и устната история, с която се зае Даниела Колева. Нова и обещаваща проблематика привлече млади изследователи, които се насочиха към теми като историята на архитектурата или туризма (Елица Станоева), на предприемаческата култура и манталитет (Ивайло Найденов), дисциплинирането на всекидневието и бита, от хигиената до пола, брака и сексуалността (Елена Александрова), историята на музиката като част от културата (Мария Александрова), криминалната престъпност през периода 1944-1989 г. с фокус върху кражби, грабежи, изнасилвания и убийства (Стефан Иванов) и други.
Можем определено да кажем, че през последните няколко години тези нови теми и полета започват постепенно да променят и обществените представи за това с какво се занимава историята. Любопитно е да наблюдаваме докъде ще ни заведат през третото десетилетие на нашия век.
* Статията е адаптиран откъс от публикация на Стефан Дечев в новата книжка на “Contemporary European History”, издание на Cambridge University Press. Авторът благодари на Нов български университет за осигурения открит достъп до публикацията.
** Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Форум