Бях забравил за срещата си с Арч Пъдингтън отпреди няколко месеца, когато телефонът в квартирата ми иззвъня. Разпознах го по напевния, леко хрипкав глас. Арч ми съобщи, че новият директор на българската редакция на Радио Свободна Европа ще бъде за два дни в Ню Йорк и че може да ми организира среща. Интересува ли ме?
През ноември 1991 г. вече девет месеца натисках педалите като велосипеден куриер в Манхатън и настойчиво търсих начин да се освободя от тази, макар и авантюрна, но опасна и зле платена работа. Туристическата ми виза беше изтекла, работех нелегално. Накрая успях да сменя статута си на студентски – приеха ме в магистърска програма в Ню Йоркския университет, но това не ми даваше право да работя в САЩ.
Благодарих на Арч, уговорихме се за ден и час. Падна се на 7 ноември – слънчев, макар и ветровит ден. Взех си ден неплатена отпуска, облякох новите дънки, шведския пуловер с елените, и пришпорих колелото към програмния център на Радио Свободна Европа срещу Сентръл парк.
Румен Трайчев, директорът
Велосипедното куриерство по улиците и авенютата на Манхатън беше поизваяло тялото ми – тонирани сухожилия, стомах като дъска за гладене, мускулести ръце, релефни рамене, тесен ханш. Долавях понякога одобрителните погледи на млади корпоративни дами, докато разнасях поверителни писма из офисите на небостъргачите в Ню Йорк. Джохана, една от тези дами, веднъж ме дръпна настрана, подаде ми ябълка и ме попита защо се занимавам с това. Обясних й ситуацията. Тя ме гледа мълчаливо няколко секунди и отсече "Не си за това, по очите ти виждам. Търси си своето място тук".
Програмният център на радиото се намираше тогава на пресечката на 57-ма улица и Бродуей – пъпа на Ню Йорк. В кабинета на Арч ме чакаше мургав мъж със спортна осанка, гъста черна коса, изпитателен поглед и здраво ръкостискане.
Новоназначеният директор на българската редакция Румен Трайчев вече имаше идеи как да се промени програмирането от Ню Йорк. Разпита ме за работата ми като журналист, казах му, че нямам опит в радио, а само в печатни медии, и че сега работя като велосипеден куриер, за да се издържам. Уточнението, забелязах, допадна на Румен, той се засмя и ми разказа собствената си история. През 1966 г. като млад журналист попада във Франция и решава да остане там. Година и нещо е работил като момче за всичко в ресторант и хамалин в парижките Хали. От него научих поговорката, че човек в живота си може да знае и две и двеста.
Румен каза, че идеята му е да се създаде едночасова седмична програма от Ню Йорк, която да е насочена към по-младата аудитория в България – с живи интервюта, културни и развлекателни теми, да се усеща, както се изрази той, "пулсът на Ню Йорк". Добави, че има още няколко кандидата, с които е разговарял, и че ако се интересувам, трябва всеки от нас да подготви пилотна програма с концепция.
Макар разговорът с Румен да премина окуражаващо, съзнанието ми ясно маркираше поне два проблема, които тогава ми изглеждаха почти непреодолими. Първият беше, че нямах официално разрешение да работя в САЩ, а вторият – че нямах опит в радиожурналистиката.
Радио Свободна Европа, легендата
В очите ми по онова време Радио Свободна Европа продължаваше да заема митичен статут, нещо като истина от последна инстанция, жрица, пророк.
Определям себе си като продукт на развития социализъм: колкото и време да живея в САЩ, вътрешното ми самоусещане не се променя. Радио Свободна Европа беше пътеводител за онези, които търсеха не само правдива информация, но и различен поглед върху света във време, в което режимът квалифицираше това като престъпление. И поради тази уникална функция беше естествено да възприемаме институцията идеализирано, без да имаме ясна представа как тя функционира отвътре. Критериите за работа там би трябвало да са немислимо високи, нали така?
Вечерта на 9 ноември 1989 г. ми се беше обадил Борето – приятел на сестрата на приятелката ми, и задъхано беше прошепнал в слушалката: "Тошо е свален". Бях се прибрал бързо вкъщи, за да включа Вефа - колкото да установя, че на вълните на Радио Свободна Европа (вече не я заглушаваха) се говореше само за това – оставката на Тодор Живков.
Отбих се след срещата с Румен в градската библиотека, изчовърках каквото можах за радиожурналистиката и се прибрах в апартамента да нахвърлям идеи за ново предаване. Щях да имам на разположение един час студийно време със звукоинженер. На мен се падна чехът Франц Канка, с когото впоследствие се сприятелихме.
На телефона беше Александър Бахаров – бившият басист на ФСБ
Малко преди Коледа ми се обадиха от редакцията на радиото в Мюнхен – на телефона беше Александър Бахаров – бившият басист на ФСБ. Каза ми, че искат от мен две кореспондеции - за празнуването на Коледа в Ню Йорк и за Нова Година. Не спомена нищо за договор и сътрудничество, но самият факт, че ме търсят, беше добра новина.
От програмния център в Ню Йорк ми дадоха малък репортерски касетофон и отпуснаха още 30 мин. студийно време. За пръв път излязох с репортерски микрофон по заснежените улици около Сентръл парк и криво-ляво успях да поговоря с 15-ина минувачи. Канка ми помогна да сглобя сюжетите и по сателитната линия те бяха изпратени в Мюнхен. На Нова Година (1992) мама развълнувано ми разказа по телефона, че са чули гласа ми в ефир. Нямах късовълново радио в Ню Йорк, нито пък знаех кога са ги излъчвали.
Няколко дни след Нова Година в едно ранно утро иззвъня домашният ми телефон. От Мюнхен се обаждаше Румен - да ми съобщи, че са решили да предложат кореспондентското място на мен. Прецених, че с диплома за руска филология от СУ "Св. Климент Охридски" кариерните ми перспективи в Ню Йорк са относително скромни, поради което приех предложението веднага.
Обаче в съзнанието ми продължаваше да мига червена лампичка - нямах разрешение за работа в САЩ.
САЩ, отворената врата
На следващия ден цъфнах в програмния център за т. н. onboarding - формалният процес за наемане на работа и инструктаж за конкретната длъжност. Румен спомена, че на първо време ще ме наемат като нещатен сътрудник с хонорар 1000 долара на месец, но че в зависимост от работата ми това може да се промени след няколко месеца.
Посрещна ме Марион Одо – внушителна по габарити дама на около 50, която беше началник на отдел "Личен състав" (Human Resources). Мис Одо ми даде купчина формуляри, които с нейна помощ започнах да попълвам. Когато стигнахме до графата "Оторизиран да работи в САЩ" тя ме помоли да ѝ покажа разрешението си за работа. Сърцето ми се разтуптя, но вече нямаше накъде да мърдам. Погледнах Марион в очите и тихо ѝ казах: "Съжалявам. Нямам разрешение за работа".
Марион направи пауза, след това забелязах озадачение в погледа ѝ. "Как така нямаш? Нали ми каза, че работиш като велосипеден куриер?". "Ами нямам. Работя без разрешително". Мис Одо ме фиксира с неподвижен поглед, мисля, че за пръв и вероятно за последен път се сблъскваше с такъв случай. След няколко секунди тишина Марион просто се разсмя. Каза ми да я последвам и ме заведе в офиса на Бил Крач – директорът на програмния център.
Крач – бивш мениджър на средно ниво от медийната корпорацията CBS, беше кръстосал крака върху бюрото си и четеше текущия брой на Уолстрийт джърнъл. След като Марион му обясни кой съм и за какво става дума, Крач се изправи, приближи се до мен, бащински положи длан върху рамото ми и каза: "Никола, много съжалявам. Не можем да те наемем на работа" (Nikola, I am so sorry. We cannot hire you). Долових престорена загриженост в погледа му и реших за себе си: "Това е".
Обаче ненадейно се обади Марион: "Това момче ми харесва. Нека да опитам да му помогна" (I like this guy. Let me see what I can do). Крач я погледна с радразнение и като наплашен от тамян дявол взе да я уговаря, че Радио Свободна Европа е сериозна кантора и че тя не може да си позволява такива неща. Марион обаче се заинати и това си беше. В крайна сметка Крач въздъхна и се предаде: "Добре, прави каквото искаш, не искам нищо да зная" (OK, do what you want, I don’t want to know anything about it) след което пак кръстоса крака на бюрото и се задълбочи в Уолстрийт джърнъл.
Марион ме заведе в нейния офис, кимна ми да седна. Мълчаливо се разрови в настолния си визитник - ролодекса, извади картичка с име и телефон, набра номера. Говори приглушено няколко минути. След това написа на парче хартия име и адрес и ми нареди веднага да отида там. С колелото успях да стигна за 22 мин. – по-бързо и от метро, и от такси.
Адресът се оказа 26 Federal Plaza, сградата в която са разположени регионалните офиси на федералните агенции. Обадих се на посочения телефон, след няколко минути се появи симпатична дама на около 40, прекара ме през пропуска и после с асансьор до 8 етаж. Там тя ми направи снимка, начука нещо в компютъра и след малко държах в ръцете си ламинирано разрешение за работа в САЩ за една година. Успях още същия следобед да се върна при Марион и да приключим с формалностите.
Радио Свободна Европа, корпорацията
Програмният център на Радио Свободна Европа в Ню Йорк тогава заемаше цял етаж в сграда на един хвърлей от Сентръл парк. Там работеха около 45 редовни сътрудници и още толкова извънщатни.
Към момента на проникването ми в системата българската щатна бройка там беше вакантна. Константин Мишев, научих впоследствие, е бил последният редовен сътрудник преди да отпътува през 1990 г. за България, където да основе първото кореспондентско бюро. Мишев впоследствие напуска радиото и става съветник на Филип Димитров, министър-председател на първото правителство на СДС.
Де факто е имало още един кореспондент – Никола Пенчев (1911-1997), който се оказа чичо на тогавашната ми приятелка. Към момента на постъпването ми на работа в радиото Пенчев вече беше на 80 г. и практически пенсиониран. Впоследствие той ми разказа, че някога всеки кореспондент е имал кабинет с лична секретарка-машинописка, но след изваждането на Радио Свободна Европа от структурата на ЦРУ през 1973 г. тази привилегия е била отменена.
Първоначалният ми хонорар беше горе-долу толкова, колкото изкарвах като велосипеден куриер, обаче се занимавах с интелектуална дейност, имах кюбикъл (малък офис), компютър и не се налагаше постоянно да се оглеждам дали няма да ме връхлети кола или камион.
Разбрахме се с Румен да почна подготовка за първото редовно едночасово предаване в средата на февруари. Решихме да го кръстим "Студио Манхатън".
Представата ми за легендарния статут на Радио Свободна Европа започна да се пропуква
Още в първите дни на работата ми в програмния център представата ми за легендарния статут на Радио Свободна Европа започна да се пропуква. Редовните сътрудници на радиото се оказа, че са обикновени корпоративни служители в полудържавна институиця и макар че някои от тях бяха талантливи журналисти и на моменти са занимаваха с интересни проекти, основните им приоритети бяха като на всеки корпоративен служител – да получат положителна годишна атестация и да запазят добрите си заплати и привилегии.
Веднага ми направи впечатление, че са били вземани очевидно грешни административни решения. Защо, примерно, е било необходимо наемането на огромно помещение на пъпа на Ню Йорк срещу 4 милиона долара годишен наем? Само срещу една четвърт от тази сума можеше да се наеме цял етаж в модерна стъклена сграда на няколко километра през реката в Ню Джърси. Този абсурден наем впоследствие се оказа единият от трите троянски коня, които изтеглиха колесницата на програмния център до ръба на пропастта.
Споменах вече за постепенното пропукване на митичния статут, който Свободна Европа имаше в очите ми, докато живеех в България. Сега, като се връщам назад, мисля, че определена роля за такова възприятие е изиграло именно разположението на програмния център в Манхатън. Бяхме разделени само с едни двойни прозорци от глъчката и динамиката на Бродуей и 57-ма улица, но по същество това бяха два отделни, несъпоставими свята. През 1991-92 г. Радио Свободна Европа все още беше застинало в идеологическите противоречия и щампите на Студената война, докато Ню Йорк устремно се носеше към бъдеще, в което доминират оригиналните идеи, технологичният напредък и свободното предприемачество. При все това, при тази моя вътрешна раздвоеност, ясно осъзнавах, че ми е предоставен шанс и не възнамерявах да го изпусна.
Мюнхен, европейската централа
На 29 години се оказах един от най-младите сътрудници в програмния център. Компютърът ми работеше на операционната система MS-DOS, ако някой още помни как функционираше – без мишка, само с команди от клавиатурата. Тогава започнах редовно да ползвам електронна поща (email) – krastevn@rferl.org, която е била въведена в радиото година или две по-рано.
Всички програмни материали обаче се изпращаха по факс, а звуковият запис – чрез сателитна връзка от Ню Йорк в Мюнхен, където се намираше европейската централа на медията.
От понеделник до петък имах задължението да подготвям по една кореспонденция на ден – за предпочитане на злободневна политическа тема. Тъй като бях и си оставам аполитичен, "черпех" идеите за такива коресподенции от текущите броеве на Уолстрийт джърнъл и Ню Йорк таймс. По онова време нямаше интернет и знаех със сигурност, че това, което чета днес в американските вестници, ще стигне до Европа чак на следващия ден.
Всеки понеделник сутрин в програмния център се провеждаше "летучка" - организационно събрание, председателствано от заместник директора Арч Пъдингтън. Тъй като бях единственият представител на българската редакция, трябваше да присъствам на летучката, макар и да бях нещатен сътрудник.
Руската редакция беше най-многобройна, с най-висок авторитет и на нея се даваше приоритет при взимането на корпоративни и програмни решения. Тъй като руският ми език е почти роден (по майка) – бързо получих достъп до тежката артилерия на руската редакция – Пьотр Вайл, Юрий Гендлер (впоследствие директор на Радио Свобода), Борис Парамонов, Александър Генис. Понякога дори ме канеха да участвам в предаванията им на живо, ако се обсъждаха теми или събития, свързани с България (рядко).
Захванах се сериозно с подготовката на "Студио Манхатън" и съдейки по кореспонденцията, която започнах да получавам, предаването се получаваше доста добре. За пръв път "Студио Манхатън" беше излъчено на 16 февруари 1992 г, а за последен – на 19 ноември 1995 г.
През лятото на 1992 г. в редакцията дойде да си търси работа Рафаело Казаков – известен български фотограф. Кореспондентското място беше само едно, но се сприятелихме с Рафи и впоследствие той прие активно участие в подготовката на някои от най-добрите предавания "Студио Манхатън".
Предаванията се сглобяваха на ръка на магнетофонна лента - с много рязане и слепване (splicing)
Тогава такива предавания се сглобяваха на ръка на магнетофонна лента - с много рязане и слепване на лентата (splicing). В началото на 90-те вече съществуваха изцяло дигитални платформи за звукозапис и редактиране, но в Свободна Европа те бяха въведени едва след преместването на организацията от Мюнхен в Прага през 1995 г.
В руската редакция работеше като диджей Михаил Кордюков, бивш барабанист на легендарната руска рок-група "Аквариум". Миша подготвяше седмичен обзор на рок музиката в САЩ. С него се сдушихме и понякога можех да наблюдавам как подготвяше предаването си. Беше като ситуация, в която аматьор шахматист наблюдава играта на гросмайстор. Предпочитах да не задавам въпроси, а да запомням и да се уча. Кордюков предварително записваше и редактираше предаването си така, че паузите да са сведени до минимум и да заема точно 29 минути и 57 секунди (преди всяка новинарска емисия имаше три секунди пауза).
Преди да пусне предаването по сателитната връзка за Мюнхен, Миша грижливо търкаше с памуче и чист спирт главите на студийния магнетофон. За реалностите на живота в Ню Йорк обаче Кордюков се оказа неподготвен, често пъти оставаше бездомен, нощуваше в офиса и в крайна сметка го уволниха.
Колкото и да не ни харесва, истината е, че осмислянето на определени периоди в живота ни понякога се определя от фактори, които не са били приоритетни в скалата на ценностите ни. Така се получи при мен с Радио Свободна Европа. По призвание не съм радиожурналист, но се заех с тази работа, защото ми предостави шанс да остана в Ню Йорк, а и възможност да се срещна с интересни хора. Между тях са Франсис Форд Копола, Кристо и Жан Клод, Бъз Олдрин ("Аполо-11").
През ноември 1992 г. се празнуваше 350 годишнината на португалската кралица в чиято чест е бил наречен районът Куинс в Ню Йорк. Получих покана за коктейл в хотел "Плаза". Собственикът на хотела Доналд Тръмп дойде и се ръкува с всеки един от присъстващите. Ръкостискането беше вяло, без да се гледаме в очите. Тръмп и тогава, както и сега, се обличаше в стандартния си тъмносин костюм с ярко червена вратовръзка. Някой ми подшушна, че след такива масови ръкостискания бъдещият президент дълго миел ръцете си с течен сапун.
В края на май 1992 получих поредния си хонорар. Само че този път чекът не беше за 1000, а за 2500 долара. Попитах секретарката Фелисия дали няма грешка. Усмихна се и ми каза, че не е грешка, просто Румен е наредил от сега нататък да ми се плаща по толкова.
Случи се топъл, слънчев петък. Колегите от полската редакция ме бяха поканили на празненство в генералното им консулство – красива сграда в стил неокласицизъм на 37-ма улица и Мадисън авеню. На партито се запознах с русокосата полякиня Ева. С нея обменихме първата дълбока, истинска целувка, откакто бях пристигнал в Ню Йорк. Тръгнахме си заедно, за пръв път си позволих да наема такси. Душицата ми, свита от несигурността на имигрантския живот, взе да се поотпуска, а между нежните длани на Ева направо се втечни.
През април 1993 г. ми предложиха договор на редовен сътрудник – тоест на корпоративен служител. Емигрантството се нареждаше по-добре, отколкото си го бях представял.
Буржуазното ми благоденствие обаче не продължи дълго.
В един дъждлив следобед през октомври 1993 г. в програмния център изненадващо се появи Джийн Пел – президентът на Радио Свободна Европа. Бързо мина покрай кюбикъла ми и се отправи към кабинета на Бил Крач.
След няколко минути приглушен разговор зад вратата се разнесе гръмогласният глас на Бил. За пръв път го чувах да псува и да проклина. Образът му на усмихнат, вежлив джентълмен с папионка и прическа помпадур се изпари на секундата, след като разбра, че остава без работа. На 60 и нещо години на хоризонта не се очертаваха варианти за поредно кариерно превъплъщение, а и никой нямаше да му предложи 125 хил. долара годишна заплата, за да може сутрин да прочете текущия брой на Ню Йорк таймс, а следобед – този на Уолстрийт Джърнъл с кръстосани на бюрото крака. В гласа му се долавяше и отчаяние, и озлобление: «F*ck you, Geene! How could you do this? How could you do this TO ME! F*ck you, Geene, f*ck you!!»
Студената война беше приключила и в Конгреса беше взето решение бюджетът на радиото да бъде радикално съкратен
Събраха ни на извънредна летучка, за да ни съобщят, че програмният център се закрива в края на годината.
Студената война беше приключила и в Конгреса беше взето решение бюджетът на радиото да бъде радикално съкратен. Румен се обади на следващия ден да ме окуражи и да ми каже че имат пари в бюджета да продължа да правя предаването. Сега обаче трябваше да пътувам всяка седмица до Вашингтон и да го записвам в тамошния програмен център. Всеки вторник ставах в 4 сутринта, обличах се и се отправях към спирката на метрото. По тротоарите бяха струпани черни найлонови чували с боклук. Между чувалите кръстосваха охранени плъхове които не се страхуваха от минувачите. Понякога успявах да ритна някой от тях. Плъхът отскачаше настрана със злобно, заплашително цвърчене.
Малко преди Нова година (1994) за последен път влязох в закрития вече програмен център, изключили бяха и електричеството. В средата на новинарската зала беше опънато огромно платнище, в което на купчина бяха струпани телефони, факсове, старо оборудване, кабели и друга техника, за която не се бяха намерили купувачи на разпродажбата-аукцион. Казаха ни да взимаме кой каквото поиска. Помещението трябваше да се опразни, защото новият наемател се нанасяше веднага след Нова година.
Форум