Професорът по културология Ивайло Дичев почина на 6 ноември. По-късно същия ден стигналата до балотаж лява кандидатка за кмет на София Ваня Григорова намери обобщаващо название за критиците си – "либерален лай*омет".
Между тези събития няма пряка връзка, но и двете засягат и без това тънкия либерален слой в България.
Леви и десни критики срещу либералното
Григорова не е сама в отношението си към либералите. Те са дежурната "боксова круша" и за левите, и за дясноконсервативните говорители в публичното пространство.
Отляво либералите биват упреквани в какво ли не, най-вече – че подкрепят фашистите. Да вземем напосоки един млад ляв анализатор като Страхил Делийски – и веднага намираме твърдения в този дух. Същевременно фактът, че на местните избори БСП е в коалиция с фашистката партия "Атака", която подкрепя кандидатурата на Ваня Григорова, не се тематизира като проблем.
Критиките към либерализма не пречат на левите да се възползват от достиженията на либералната демокрация, като например плурализма, правото на глас и на протест.
И от консервативни позиции либералите са обвинявани във всички възможни грехове. Според младия консерватор Кристиян Шкварек, например, либералите са "малка, но овластена клика" (кой я е овластил – не става ясно), която защитава интересите на разни малцинства, против националното е и изпитва презрение към миналото.
Ако не интерпретираше миналото обаче, Шкварек щеше да знае фактите, които припомня Ивайло Дичев – че самата национална идея е либерален проект, както и че благодарение на либералите всички имат право на мнение, не само малцинствата.
Ала и консерваторите се облагодетелстват от достиженията на либерализма. Преди две години журналистката Полина Паунова попита евродепутата от ВМРО Ангел Джамбазки, борец за традиционното християнско семейство, защо има дете, без да е женен. От християнска позиция, това не е ли грях? Според Джамбазки обаче проблем няма, защото той можело да се ожени. В един консервативен свят подобна фриволност би била немислима.
Има ли либерални партии в България?
Докато либералите са дежурното плашило и вляво, и вдясно, политическото представителство на либерализма в България е като котката на Шрьодингер – хем живо (на хартия), хем умряло (на практика).
На хартия либерална партия е ДПС. Но освен че в името ѝ фигурират "права и свободи" и уставът ѝ съответства на такъв на партия от европейското либерално семейство, тя бетонира феодалния традиционализъм в районите, в които има електорална значимост. А методите ѝ за участие във властта са всичко друго, но не и либерални.
Като либерална се позиционира и НДСВ. Ала няма никаква по-голяма ирония от това либералният етикет да се "пришие" на партия, в чиято основа стои наследствената харизма и чието първоначално име е "Негово Величество Симеон Втори".
Либерална се опита да бъде и просъществувалата едва няколко години партия ДЕОС. Тя обаче не можа да понесе собствената си либералност и публично се самоуби, изключвайки открито хомосексуалния си председател Виктор Лилов.
През есента на 2021 г. Ивайло Дичев изрази надежда, че "Продължаваме промяната" (ПП)ще бъде "истинска либерална партия в следващия парламент". Две години и три парламента по-късно ПП не е дала сигнал, че се смята за либерална партия. И няма яснота дали възнамерява да се позиционира в групата на либералите "Обнови Европа" в Европейския парламент (ЕП).
Впрочем и "Да, България", която е няколко години по-стара от ПП, не се е самоопределила в политическия спектър. И не се знае към коя група в ЕП биха се присъединили евентуални нейни евродепутати.
Либералите като изчезващ вид
Малкото публични личности, които се самоопределят като либерали, са предимно от средна възраст нагоре. И си отиват един по един – по естествен път. Сред по-младите изглежда престижно да си ляв или консервативен, може дори зелен, или пък да казваш: "нито ляво, нито дясно".
През 2018 г. загубихме един от най-ярките либерални правозащитници – Емил Коен.
На следващата година поетът и журналист Марин Бодаков написа по повод спирането на вестник "К" (бившия вестник "Култура"): "Останах си момченце между 80-те и 90-те, в тях е координатната ми система. Моят либерален свят си отиде."
Близо две години по-късно си отиде и самият Марин Бодаков. След още две го последва и Ивайло Дичев.
Дичев, впрочем, обръщаше внимание на ролята на българските медии в обезсмислянето на понятието за либерално. Според него те целенасочено поддържат недоразумение около думата "либерален", което подрива либералната демокрация. А разочарованието от блокажите на демокрацията засилва копнежа по силна ръка.
Междувременно либералната демокрация се консумира с пълни шепи и от леви, и от десни, и от политически неопределени, но не се припознава като идеология, която да отстояваш.
Тя е като сезоните, които приемаме за даденост. Без да се замисляме много-много, че вече е станало ноември, а сме излезли по къс ръкав.
Форум