Връзки за достъпност

Извънредни новини

Няма да стане с фолклор. Какъв е пътят към ромската интеграция в училището


Димитър Атанасов

Интегрирането на ромски деца чрез български народни песни и танци не е работещ модел. Ето защо.

Намира се в покрайнините на София. Почти до Околовръстното шосе. В панелния лабиринт, наречен ж.к. „Обеля“, създаден от социализма за нуждите на ударната модернизация на страната с отговорната задача да приюти многото хиляди, заменяйки традиционния им селски бит с модерност. И в близост до едно от ромските гета.

То е 140-о средно училище, именувано на видния възрожденец д-р Иван Богоров. В него учат ромски деца. То разполага с „консултативен кабинет за интегрирано обучение в мултикултурна среда“. Според сайта му застъпен е природоматематическият профил.

В интернет визитката на училището е записано, че акцент в образователната му дейност е профилираното изучаване на народни песни и танци – поддържа цели три хореографски зали, два салона за физкултура, мултимедийна зала. От 1988 г. датира училищната група за фолклорни танци „Връбниче“ и вокалната група към него. Постиженията им са голямата гордост. През 2004 г. е създаден и малък етнографски музей. От 2001 г. 140-о СУ е партньор с Балканска фондация за междукулурно образование и разбирателство „Дайвърсити“, чийто основател е акад. Христо Кючуков – езиковед, ром по произход, преподавал в редица университети в България, Русия, Германия, Полша, Словакия, САЩ и др. Отношение, което би могло да се тълкува като заявка именно в областта на интеграцията на малцинствата.

Няколко въпроса

Подред: дали едно училище, насочено към дегетоизация и интегриране на малцинствени деца, би могло да го стори с обучение по природни науки? Смея да твърдя, че този точно компонент няма как да впечатли на фона на конкуренцията на утвърдените училища. Трудно е да си представим, че тъкмо там ще се създаде следващият Айнщайн. Не поради липса на талант у децата, а заради обстоятелството, че интегративните идеи са мислими през заедно-правене, през практически занимания, свързани с работно място и нормален живот след завършване на средно образование.

Интегриращото обучение е нещо прагматично: да имаш диплома на специалист по нещо и да можеш да продадеш уменията си на пазара

Природоматематическото обучение е продукт, свързан с елитна визия за образователния процес. Приложимо е при положение, че въпросите за интеграцията изобщо не стоят. Интегриращото обучение е свързано с прагматичното: нещо, което се вписва в дипломата и сертифицира специалист, годен да продаде даденото умение срещу средства.

Факт е, че деца от обществено невключени малцинства няма да видим в елитните български гимназии. Изключения, разбира се, има, но те по-скоро потвърждават правилото.

Дали тази въвличаща в обществото роля не може да бъде изпълнена от народните песни и танци?

На пръв поглед отговорът би могъл да бъде положителен – да, училището отваря хоризонтите на ромските деца, предоставя им възможност чрез правене (пеене и танци) да бъдат част от българското общество, че дори да представят България пред чужди публики.

Реалността обаче е съвсем различна. Децата от малцинството рядко посещават часовете. Напротив, оказват се там, откъдето не са излизали изобщо – в гетото.

И няма по-логично от това – замяната на ромската традиционна култура с държавно изкованата българска едва ли е решение на проблема, доколкото и в двата случая обучаваните остават на терена на традиционното общество. Вместо образованието да създава перспективи, давайки практически умения на учениците, то обръща поглед назад: към аграрното минало на дедите ни, към менците, пафтите и озъбените черепи на рогати добитъци, които днес са атрибут на туристическия кич.

Пазар на труда

Нека поставим въпроса и другояче: колко професионални танцьори и певици би могъл да устрои пазарът на труда? Дали музикалните изпълнители, създадени от подобни училища, биха могли да се осъществят другаде, освен в кварталната кръчма?

Опасявам се, че отговорите на всички тези въпроси са отрицателни. Обучението на традиционно население на чужда традиция е толкова (без)смислено, колкото продажбата на лед на ескимоси.

Ромите не са годни само „да пеят и да танцуват разни маанета“

Не, ромите не са годни само „да пеят и да танцуват разни маанета“, както гласи клишето, та наша мисия да е да ги откъснем от ориенталско звучащите ритми и мелодии, гмурвайки ги в идентичностните дебри на българското, които – нека не се заблуждаваме – на този народнически терен се оказват все по-плътно превзети от поп-фолка.

Интеграцията чрез спорт създава наистина видими резултати – голям дял от футболния отбор на по начало мултикултурна Швейцария е съставен от албански по произход футболисти. Дори повече – на последния висок форум тимовете на Албания и Швейцария играха един срещу друг, а победният гол за швейцарците реализира швейцарец с албански корени.

Заедните работни усилия дават шанс за включване на изключените. В строителството на ниските позиции, съпътствани от най-интензивно физическо натоварване, ще видим голям брой роми. Дали не биха били полезни не само като общи работници и хамали, а и като специализирани строителни кадри, ако има кой да ги обучи?

Таксиметровите превози в София се извършват в значим дял от българи от ромски произход. Къде е училището, създаващо професионални кадри за транспорта? Не е ли допустимо да си представим, че роми биха могли да управляват боклукчийските камиони, а не само да прибутват пълните контейнери за извозване на сметта? (С това давам своя дан в опровергаването на клишето, че ромите са мързеливи.)

Няма причина да се питаме защо ромските деца са редки гости на учебната дейност. Училището трябва да отговаря на действителността и в известна мяра да я предвижда в широка рамка. Няма да дочакаме гетото да роди гений като Чарли Чаплин - поне докато всеки от нас не даде онова, на което е способен, за училище в ключовете на Модерността.

Мултикултурността е модерно явление, свързано с градското живеене. В него етнографските култури имат място като форма на колорит и за запълване на свободното време.

Мултикултурността е модерно явление, свързано с градското живеене

Съвременният професионалист не е потопен във фолклора. Той няма нужда да бъде обобщаван в народното. За него това е една от множеството възможности за запълване на свободното време и без връзка със селската традиция на някогашното. Аграр-сантименталното връщане към въображаемите дълбини на етноса вреди на съзнанието на модерния гражданин, особено на ролята му на професионалист.

Facebook форум

XS
SM
MD
LG