Между 24 декември 1984 година и 29 декември 1989 година България се променя коренно – извършен е най-големият процес на етническо прочистване от периода на Студената война.
Насилствено се променят имената на 850 хиляди български турци. При сблъсъци, протести и атентати са убити 29 души, над 1000 са изпратени в отворения отново трагично известен лагер Белене, стотици са изселени в други части на страната. След нови протести през май 1989-а година, над 360 хиляди души са принудени да напуснат България през лятото на 1989.
На 29 декември 1989 все още управляващият страната ЦК на БКП взима решението да върне имената на българските мюсюлмани. На 11 януари 2012 българският парламент приема декларация, в която се казва, че „прогонването на над 360 хил. български граждани от турски произход през 1989 г. са форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим“.
Как българите преживяват насилието над своите сънародници през тези пет драматични години от зимата на 1984 до зимата на 1989?
Една забравена книга от началото на прехода събира лични свидетелства на изселени в Северозападна България български турци.
Чуваме ли ги?
“В продължение на 2 години и 9 месеца заточение в с. Аспарухово работих с каручката и нито веднъж не чух лоша дума от местните хора, нещо повече – те толкова коректно се отнасяха към мен, че днес смея да кажа “Тези хора са по-добри от нас, турците!” Тайничко ни даваха кой храна, кой плодове, а и ракийца ми даваха, и тихичко ме успокояваха – вече знаеме, ти нямаш вина, това е комунистическа политика, а не човешка!
Исмаил Рубиев
Интерниран в село Аспарухово, област Монтана
Книгата “След Белене. Заточениците-турци и българските селища” (2005) на Азиз Бей, която отдавна е антикварна рядкост, е първият документален сборник с лични спомени и свидетелства на български турци, които след престоя си в лагера Белене са изселени в различни краища на страната, основно в Северозападна България.
Комунистическата пропаганда и Държавна сигурност ги представят като убийци или предатели, но само след няколко месеца престой местното отрудено население вижда в заточените братя по съдба – работливи, бедни, измъчени – и започва да им помага.
„В началото за селяните от село Драшан, Врачанско, аз бях убиец, после станах националист, който иска да направи от Лудогорието и Добруджа автономна турска република подобно на тази в Северен Кипър. Накрая се оказах мирен и тих човек, който събира шипки и гъби в гората, за да оцелее… Когато хората се увериха, че това, което им е наговорила Държавна сигурност, е вятър и мъгла, станахме гъсти като моите съселяни от Ябланово.“
Али Орманлиев, изселен в село Драшан, Врачанско
Заради пълната цензура, наложена тогава в страната, съчетана със страха от репресии и пропагандата, все още събитията от онези драматични години са малко известни. От 2015 година инициатива на Фондация за нова култура събира разкази на местни хора от Северозападна България за събитията оттогава.
Радиоуредба. Добитък. Заселване.
“На 1 август 1986 година рано сутринта по радиоуредбата на концлагера Белене се прочетоха имената на общо 16 души, между които и моето. Качиха ни в кола с Михайловградска регистрация. Откараха ни като едър рогат добитък за кланица. След умопомрачаващо пътуване колата спря пред Окръжното управление на МВР в Михайловград. Тринадесет души от нас бяхме от Кърджалийски окръг, а трима от Северна България. Тримата отделиха, а нас тринадесетте ни представиха пред някакъв офицер канара, който ни съобщи, че ще бъдем заселени в селата на окръга. Предупреди ни, че Михайловград е революционен център и ако някой се опита да избяга… ще бъде застрелян на място… Аз бях заселен в село Долна Рикса.“
Сабри Гаваз*
“При целия най-строг контрол от страна на властите, ние, заточениците от близките селища, успявахме да се виждаме, въпреки че ни заплашваше присъда най-малко от три месеца, ако излезем извън селището, в което бяхме. Това беше възможно, защото местното българско население си затваряше в очите за тези наши срещи, нещо повече – мнозина българи лично и с риск ни помагаха да се срещаме. Никой от нас, турците-заточеници, не се оплака, че е бил предаден на милицията от местен българин.”
Ислям Ерди, заточеник в село Доктор Йосифово, област Монтана
След разговорите, които води, авторът на сборника прави извода, че „в годините 1984-1989 сърцето на българския народ [е биело] за България, а не за "Възродителния процес".
... и спомените на една жена
Зейнеп Зафер, изселена заедно със семейството си в село Ботево, Врачанско, си спомня през 2015 година в свой разказ, че именно благодарение на изселените в Северозападна България български турци, районът се превръща в един от най-важните опозиционни центрове преди 1989 година.
„Именно в Северозападна България започна откритата борба на турците и помаците срещу асимилацията, прилагана от Живковата партия-държава. В Монтанско през лятото на 1988 г. петима роднини и близки – аз, брат ми Ибрахим и заселените в с. Черни връх наши братовчеди Юсуф, Вахиде и Кемал Бабечки – се свързахме със секретаря на НДЗПЧ Цеко Цеков и говорителя му Димитър Томов от Монтана, станахме членове на Дружеството и започнахме дейността си за защита на мюсюлманите в страната от тоталитарната машина. Освен това в с. Камено Поле, Врачанско беше създадена Демократичната лига за защита на правата на човека в България, където живееше изселеният Сабри Искендер. Председател на Лигата беше Мустафа Юмер, заселен в с. Комарево, а заместник-председател – Али Орманлъ, заселен в с. Драшан. Така благодарение и на дейността на изселените турци и помаци Северозападна България се превърна в един от най-важните центрове на опозицията срещу социалистическата диктатура.“
* Всички цитати са от книгата “След Белене”
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
