Връзки за достъпност

Извънредни новини

Стилизирано минало. Има ли шанс за нов подход към историята


Димитър Атанасов

Какъв е шансът да се променят учебниците по история? Дотук тази наука се ползва предимно за утвърждаване на националистически клишета, а не за получаване на знания.

Изглежда, че се раждаме в среда, чиято историческа наситеност е вече факт: хората знаят за хан Аспарух, за Крума Страшний, за Симеон Велики, Левски, Стамболов, дори и преди ние да се появим. По всичко личи, че и след нас бъдещите поколения ще учат как е създадена българската държава, как българите са били покръстени, как Ботев е слязъл от парахода „Радецки“ с четата си. И много други. Получаваме готов исторически разказ, в който стойностите са зададени. От нас се очаква само да се гордеем с миналото си. И да го допълваме с нови герои, с чиито имена да назоваваме улици и площади, и да им вдигаме бронзови паметници, на които децата да се покланят с цвете веднъж годишно.

Навярно на това се дължи схващането, че миналото е свещена крава, която трябва да браним от посегателствата на всякакви злосторници.

Стилизация на миналото

Историята ни гледа строго и с блеснал поглед от паметника на цар Самуил в центъра на София. Изглежда, че отношението към миналото е зададено и нищо не зависи от нас – или не ходим в музея и не се кланяме на монумента, или приемаме начина, по който са стилизирани публичните чествания: като траурни церемонии, предназначени да покажат на масовия човек колко е незначителен пред бронзовата грамада и нейния свръхчовешки морал.

Ролята на поколенията не е да предоговарят ценностите, легитимирайки замисъла си и с исторически примери, а да продължат култовете към иконите на нацията. Дискусия липсва. За мнозинството професионални историци далеч по-уютен се оказва цитатният модус – след като разказът за миналото до голяма степен е установен много преди нашето раждане, то какво ни остава, освен да го повторим с леко осъвременен език?

За историята рядко има разговор, почти не се води и спор. Идеологическите линии са зададени предварително.

Разговорът за ценностната му пригодност е подменен от напрегнато мълчание в готовност за мигновена защита на статуквото. Академичната историопис, подобно на литературата, създава и публика – съответна на носения от нея заряд. Дори в медийните проекти, прицелени в разказването на история за неспециализирания зрител, дискусии има твърде рядко: няколко гласа говорят едно и също в пряка координация с вече зададените идеологически линии.

Популярният зрител е възпитан не да се радва на различните погледи към историята, а да мрънка против „поредното ѝ пренаписване“. Дори историческите възстановки – една форма на аматьорски опит за потапяне в миналото, са подчинени не на забавлението и неформалното обучение чрез насладата от правенето, а на повелята към „автентичното“. Театрализираната днес история трябва да повтори плътно някога случилото се, инак попада в рисковата зона на обвиненията в дефицит на патриотизъм.

Интелектуалната находчивост и алтернативното мислене не се толерират и в училище. Нека да си спомним филма "Ботев е идиот" (2013) на Деян Барарев – образованието, вместо да стимулира инакомислието, прави тъкмо обратното – допринася за вкаменяването на вече изработеното знание, което на свой ред се свежда до набор от формули за повтаряне до пълно втръсване. Това – и в отговор на поредната аларма относно ниското ниво на функционална грамотност у българските ученици.

Съдържателна дискусия върху отминалото няма дори в зоните, където изглежда, че темата е гореща, плътно обвързана с актуалното.

Един пример: Димитър Списаревски

На 20 декември 1943 г. един български пилот прави първата жива торпила в историята на военната авиация. Знаем: името му е Димитър Списаревски. Малко след преврата на 9.09.1944 г. баща му е поканен на сесия на Общинския съвет в Добрич – родният град на летеца. Очакванията на опечаления родител са, че синът му, загинал в отбрана на София, ще бъде почетен. Нищо подобно! Загиналият пилот е обявен за фашист. Определението е произнесено без дискусия и без право на защита.

След 9.09.1944 г. бащата очаква, че синът ще бъде почетен. Нищо подобно, обявен е за фашист.

Произнесената присъда тегне над него десетилетия наред. Логично, след близо половин век мълчание, Списаревски е практически забравен. За него не се пише и в научните изследвания.

Цензурата е частично разхлабена в началото на 1960-те под влияние на модите в разказването на историята за масова употреба в СССР. Историята на Втората световна война, повествувана чрез фигурите на мъже във военни униформи, окичени с ордени и медали и демонстрирани почти като атракции на всяко публично честване на важна годишнина, вече е загубила емоционалния си градус. Мярката срещу постепенното изстиване на този силно мобилизиращ сюжет е издирването на „герои от народа“, чиито лица все още остават неизвестни. По този начин биват изровени от архивите и биографии на периферни до този момент дейци, които отстоят допустимо от клишето. Изнамерени са свидетелства за стореното от разузнавателната бригада „Звезда“ – разнородни невоенни, които допринасят значително да бъде блокирана последната контраофанзива на войските на Хитлер. За тях беше направен филм – поп-културен факт, който изведе сюжета на светло.

През този процеп мижав сноп светлина осветява и разказа за Д. Списаревски. Толкова, че учените да започнат да го споменават предпазливо.

След рухването на социализма ситуацията не се променя – изпадналият под прага на общественото съзнание си пробива път до видимостта благодарение не на усилията на професионалните историци, а на комерсиален проект.

Годината беше 2001-а, а моя милост беше студент в първи курс. В поредния си албум Слави Трифонов включи песен, посветена на него. Тогава узнах за съществуването на Списаревски. Военният пилот беше представен в героичен ключ, подобен на този, в който са осмислени Левски, Ботев и останалите емблеми на националния пантеон. От тогава до днес той беше обект на няколко документални филма, на множество телевизионни предавания, посветиха му се и още няколко песни.

Списаревски беше превърнат в комерсиален проект, а можеше да стане основа за изучаване на една сложна епоха

По случай Деня на будителите на оградата на 51 училище в София беше изрисувана с представителните за българската национална история ликове – в началото е образът на хан Кубрат, разказът завършва именно със Списаревски. Новоизнамереният герой беше положен в реда на обичайните. Оставен на поп-културното клокочене и без участието на експерти, непознатият разказ бе сведен до познато до втръсване възприятие. Падна жертва на всепоглъщащото националистическо клише.

Интелектуалците в значима своя част, положени от обществото във водещи роли, не търсят диспут. Диалогът е придвижване по тънък лед, което предполага и губещи. Българският интелектуалец видимо не е готов да влезе в тази роля. Ето защо историята пада в плен на клишето – на терена на вече изработените нагласи и на отдавна сготвените мнения губещи няма. Не се налага и енергийна инвестиция – гювечът на миналото може само леко да се затопли.

Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

Facebook форум

Най-ново видео

Мария Бакалова в "Борат - 2". Новини като хората
please wait

No media source currently available

0:00 0:03:49 0:00
XS
SM
MD
LG