Връзки за достъпност

Извънредни новини

За Коминтерна и Македония. Така е, но не точно


Стефан Дечев

В началото на годината се очакваше някаква среща на премиера Бойко Борисов и премиерa в оставка на югозападната ни съседка Зоран Заев. Целта й не беше много ясна. По-скоро трябваше да се тушират напреженията, породени от сблъсъка на закостенелите българска и македонска историография в т. нар. Смесена комисия и двете „динозавърски“ декларации от декември 2019 г. на Македонската академия на науките и уметностите (МАНУ) и БАН по въпроса за „македонския език“. Те пък от своя страна бяха предшествани от т. нар. Рамкова позиция на българското правителство за отношенията с държавата Северна Македония.

Да преброим проблемите

Среща между двамата премиери (единият вече бивш) така и не се състоя. Но провокациите и опитите за торпилиране на процеса на сближаване между София и Скопие не престават.

В навечерието македонския Божик (Коледа) медиите в София обилно бяха залети със смес от истини, полуистини и откровени лъжи за т. нар. македонска "Кървава Коледа" от 1945 г. Българско издание излезе също с фалшива новина за строшена за пореден път плоча на Мара Бунева в Скопие. А среща, проведена още на 11 декември м.г. на един от ключовите членове на българската част от комисията проф. чл.-кор. Иван Илчев с Македонския научен институт (МНИ) в София още веднъж демонстрира, че разминаването между „екстремистите“ по темата „Македония“ (като покойния Божидар Димитров) и основното русло в българската историография е несъществено. Основните опорни точки са на практика едни и същи, тезите в същината си са сходни, а разминаванията – дребни нюанси.

Когато става дума за Македония, няма съществена разлика между тезите на "екстремисти" и "мейнстрийм" в българската историография

Илчев е заявил пред МНИ, че спирането на разговорите и срещите на смесената комисия от македонската страна е било „нарушаване“ на договора за добросъседство. Изявленията на премиера Заев и президента Стево Пендаровски са били окачествени като „игнориращи българската държава и история“ и израз на „нежелание да се подобрят отношенията между София и Скопие“. Предложената от МАНУ „Харта за македонския език“ била за Илчев част от опитите да се търси от югозападната ни съседка нова конфронтация. От друга страна, според него БАН много добре е обосновала как македонският език е ни повече, ни по-малко „писмено-регионална норма“ на българския. И той се отнася с възмущение спрямо „възобновените критики към българските историци, определени като традиционалисти и шовинисти“.

Към това добавя и къде с възмущение, къде с ирония, че македонските изследователи са се „самообявили за постмодернисти“. Смайващо е наистина как историографската българска матрица от 70-те - 90-те продължава да информира огромното мнозинство в българската историческа наука.

Обратно към реалността

Каква е реалността обаче? На всеки е ясно, че до април, когато са предсрочните парламентарни избори в Република Северна Македония, смесената историческа комисия не би могла да свърши нещо смислено. Изявленията на Заев и Пендаровски твърде често целят отлагане на неизбежния разговор по щекотливите въпроси на миналото, но те се правят в среда, наложена от България и свързана с практическо непризнаване на македонската политическа и културна идентичност.

В този смисъл и срещащият се антибългарски тон в македонските медии не бива да бъде разглеждан вън от заложеното в самото българско говорене пренебрежително отношение към държавата Македония (отскоро - Северна Македония, което немалко българи използват, за да подсилят това отношение); практическото непризнаване на очевидното - съществуването на македонска нация; позицията за македонския език.

Критиките пък към МАНУ идват без да се отчете, че обявената нейна харта все пак е предшествана от българската Рамкова позиция, а не обратното.

Що се отнася до обвиненията към българските историци като „традиционалисти и шовинисти“, твърде много публични изявления, за жалост, ги потвърждават и то по най-категоричен начин. Особено компрометира българската страна обявяването на македонските изследователи за „постмодернисти“. Още през вече далечната 2003 г. Наум Кайчев (днес - зам.-съпредседател на комисията) обяви модернистите в изследването на нациите и национализмите (в това число и вече покойния британски историк Ерик Хобсбаум) неизвестно защо за „постмодернисти“. Сега тази погрешна оценка видимо е възприета и от други основни членове на българската част от комисията, които формират нейната линия. Казвам това, доколкото и в предишни свои изявления Кайчев говореше за появил се вече „постмодерен македонизъм“, а съпредседателят от българска страна Ангел Димитров - за употребявани от македонските историци „постмодерни хватки“.

Видимо е, че на тема „Македония“ „просветеният национализъм“ и екстремизмът на Божидар Димитров тръгват от една обща матрица. Защото, поне в публичните си изявления досега, подобно на българския историографски „мейнстрийм“, и Илчев е привърженик на тезата за македонската нация като „творение на решенията на Коминтерна“, както и резултат от онова, което той определя като масови избивания на стотици българи в края на 40-те години (!) на 20 в. Толкова ли е обаче очевидно смятаното от десетилетия за очевидно в България?

За Коминтерна. Така е, но не точно

Вярно е, че в началото на 1934 г. политическият Секретариат на Изпълнителния комитет на Коминтерна приема резолюция, с която признава съществуването на македонска нация и македонски език.

Но разполагаме и с куп информации за изкристализиране на някакво вече македонско етническо чувство във Вардарска Македония и преди това.

Още през май 1926 г., Панко Брашнаров, деец на лявата ВМРО (об.) изтъква в доклад до ЦК на ВМРО (об.), че воденото училищно образование на сръбски език не остава без последици за младата генерация във Вардарска Македония и тя има различна чувствителност от тази на родителите. През 1927 г. вестникът на ВМРО (об.) „Македонско дело“ изтъква как асимилационната политика на Белград предизвиква съпротива сред „македонската младеж“, при която между предишни българи, власи и други започва да се шири и „чисто македонско съзнание“.

Още през 1926-1927 г. в бюлетина на ЦК на ВМРО се говори за наличие на ясни сведения относно съществуваща вече индиферентност във Вардарска Македония към предишната българска идентичност и как за мнозина предишни българи било достатъчно вече да казват: „Ние сме македонци!“. Нещо повече, докладът добавя, че мнозина от младите, които не познават историята от края на 19 и началото на 20 в. искрено вярват в това и „приемат да се казват, че са македонци – нито българи, нито сърби …“, а с това започвали да влияят и на възрастните. На територията на Вардарска Македония се появяват театрални пиеси, написани на местните народни говори. Израства и ново поколение, което приема югославската реалност и търси решение на проблемите чрез федерализация на Югославия, в която Македония да бъде една от федералните единици.

Македонският национализъм е съпротива срещу сърбизацията и гърцизацията, и то в момент, когато българските институции там са вече неутрализирани

Доколкото Коминтерна по-скоро се „присламчва“ към всички тези гореизброени развития, можем да кажем, че македонският национализъм наистина кристализира като форма за съпротива срещу сърбизацията и гърцизацията във Вардарска и Егейска Македония, в момент, когато българските институции там са вече неутрализирани поради изхода от Балканските войни и Първата световна война.

„Македонската Кървава коледа“ – истини, полуистини и лъжи

Както казахме и по-горе, тези дни се сблъскахме с подобна манипулативност и при отбелязването на т. нар. Македонска "Кървава Коледа“ от 1945 г. На много места се каза, че тогава в югославската Народна република Македония са били избити 1200 българи с цел затриване на българскато съзнание и насилствена македонизация. Твърдеше се, че по време на бунт на македонски офицери и войници в Скопие, последван и от бунт в Щип, са били убити по заповед от Белград десетки войници на централния площад пред Офицерския дом, а за няколко часа и към 70 офицери. Около 900 души били хвърлени в Скопското кале и умрели там от глад. Всичко това е последвано и от избиването на 23 000 българи в Охридско и Преспанско. Към 130 000 българи пък са изпратени по различни затвори.

В случая се разчита да проработи мисленето за насилствената ислямизация, подпирано от съмнителния фолклор, фалшивите летописи от 19 в. и романа „Време разделно“ през предходните столетия. Та нали обществото знае, научено е, че българинът става някакъв друг единствено при надвиснал над него ятаган, при упражнено насилие.

Югославия наистина е рекордьор не само в антифашистката съпротива, но и в колаборацията, както и в мълниеносната разправа на Титовите комунисти в началния период на режима с техните политически противници, изпреварили далеч другите източноевропейски комунистически страни. Но истина ли е описаната по-горе апокалиптична картина?

Вярно е, че има бунт на 7 януари 1945 г. на войници и офицери. Истина е също, че за югославската македонска историография това е била десетилетия наред забранена тема. Но бунтът е най-вече дело на македонски националисти и израз на желанието на бунтовниците да не тръгват към Сремския фронт и Берлин, а просто да се насочат към юг, да освободят Солун и „братята си“ от Егейска Македония с цел провъзгласяване на една „обединена Македония“. А тя, в техните представи, един ден определено би включвала и пиринския български дял, чието население нямат никакво намерение да питат дали го желае.

Заради споменатия бунт има наистина съдени, осъдени и репресирани. Ала нито има десетки убити на самия площад, нито 70 офицери са избити, нито 900 са загинали в Скопското кале от глад и жажда. На фона пък на преброяванията на населението, с които разполагаме, 23 000 убити в Охридско и 150 000 изпратени в затворите са фантазии, които дори не заслужават коментар.

Убийствата се случват не на Коледа, а в средата на януари 1945 г. Брутално са убити много хора от елита, които са убедени българи. Но има и други убити.

Вярно е също така, че има убийства без съд и присъда. Ала те се случват не на Коледа, а в средата на януари 1945 г. Брутално са убити градоначалници, чиновници, свещеници, търговци, учители и т.н. във Велес, Куманово, Щип, Ресен, немалко от които са наистина убедени българи. Екзекуциите са подобни на онези, които се случват и в България в самия край на септември и началото на октомври 1944 г. За това злодеяние, разбира се, трябва да се говори.

Но сред убитите обикновено се вкарват от български автори и неправомерно броят като „българи“ и откровени македонски националисти, които се противопоставят на отиването на македонска армия на Сремския фронт (избитите пък там македонската историография, ги брои като жертви по време на „българската фашистка окупация“, която вече е приключила) или виждат решението на Македонския въпрос вън от Югославия.

Заедно с това тактично се премълчава, че някои от убитите без съд и присъда са били свързани в близкото минало с македонското партизанско движение, което е насочено срещу самата българска власт. И още - повечето от тях просто са били антикомунисти, които българската пропаганда и историография днес гледа да представи като хора с българско самосъзнание. Други са били просто по-богати и издигнати люде, на чиито имоти новата македонска комунистическа власт е „хвърлила око“. Тук просто действа същия механизъм, по който в български исторически писания репресираните в следващите месеци и години убедени тогавашни етнически македонци като Методия Андонов-Ченто, Павел Шатев, Панко Брашнаров и много други се представят като репресирани българи.

Подобен трик се използва и при представяне на затворниците по-късно в Идризово, и при интернираните на Голи Оток. Българите сред тях са малцинство. Огромният брой са македонски националисти или дори немалко комунисти, които са против Тито и подкрепят резолюцията на Коминформбюро за Югославия от 1948 г. Но всички те нямат проблем с македонския национален и държавен проект като такъв, а единствено с неговата практическа реализация.​

Защо се прави всичко това?

В крайна сметка отбелязаната македонска „Кървава коледа“ може да се разглежда по-скоро като по-нататъшен процес на елиминация и на пробългарските, но най-вече на по-автономистки настроени дейци, които не са толкова отдадени на Белград. С репресиите се цели задълбочаване на проюгославски характер на македонския проект, но в никакъв случай не може да се разглежда като основно средство за изкореняване на българското и налагане на македонско етническо съзнание. От лятото на 1944 г. движението към собствени македонски институции и употреба на местните говори като официален държавен език обхваща видимо все по-широки кръгове и, особено показателно, дори и онези, които до скоро са били лоялни на българската власт.

Упорито продължава обаче да се крие от българската публика, че както в македонското общество, така и по върховете, а и в езиковата комисия се борят основно две различни версии, но все на македонската идентичност (от които едната е видимо по-предана на Белград), а не македонската срещу българската. Случването на македонската нация е неизбежно след последните 3 години и половина (както и предходните 20). Рожба на политически решения отгоре е самото силно обвързване с Белград и крайният вариант на азбуката, с всички произтичащи последици.

И накрая още нещо. Съвсем кратко казано, докато не се разбере, че диалектът е просто диалект; че езикът на институциите в една държава не може да бъде диалект; че нацията не се предава по полов път, всякакви спорове по „идентитетски“ въпроси между София и Скопие ще се окажат напълно излишни.

Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • 16x9 Image

    Стефан Дечев

    Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и автор на множество изследвания в полето на модерната и съвременна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.

Facebook форум

Най-ново видео

"Няма пари, но няма и бой"
please wait

No media source currently available

0:00 0:02:57 0:00
XS
SM
MD
LG