„Изводи от първите ми дежурства под сянката на Короната!
Не съм била толкова безпомощна като лекар, като в сегашната ситуация.
Не знаем как да си обличаме защитни облекла, как да работим с тях, как да ги събличаме без да се замърсим.
Не знаем как да се пазим, да не говорим, че няма с какво.
Не знаем как да идентифицираме пациентите с COVID-19.
Не знаем как да предпазим другите си пациенти от тях.“
Цитатът е от пост във фейсбук страницата на Национална асоциация Спешна медицинска помощ. Със сигурност има и подготвени медици, но този пост показва, че това не е валидно за всички. Показва и друго: в какво положение може да се окажат хора, които би следвало да са най-добре защитени и най-добре информирани, защото поемат най-големия риск.
През изминалата седмица всички влязохме в нов етап от живота си и той няма да завърши на 29 март, нито на 13 април, когато (засега) би трябвало да изтече срокът на извънредното положение. То изисква от нас изключителна отговорност на всички нива, но цитати като посочения по-горе говори, че това не ни се получава напълно.
Какво очакваме от "държавата" и какво е реално да получим
У нас очакванията към „държавата“ като някакво всесилно, митично създание са традиционно високи. И сега очакваме държавата да вземе мерки, да осигури предпазни средства, да инструктира медиците, да информира населението, да спре заразата, да осигури финансова и икономическа подкрепа за най-уязвимите, да предвиди адекватно следващия ход на пандемията и да го изпревари...
Лашкаме се между възторга и възмущението, че премиерът дава протяжни среднощни брифинги, в които, вместо да предложи спокойно и стегнато изложение, излива емоционален поток на съзнанието си. И хем сме умерено привлечени от респектиращата осанка на генерал-майор професор Венцислав Мутафчийски, хем се питаме кога е кацнал в тази държава, че сега разбира, че аптеките продават лекарства по лекарско предписание без рецепта; или колко точно е притеснен, защото в рамките на две седмици първо обяви, че коронавирусът не е по-опасен от сезонен грип, после ни заплаши, че родителите ни ще измрат до крак и това ще унищожи здравеопазването, а накрая стана ясно, че подопечният на ВМА (на която е директор) санаториум в Банкя си работи…
Макар това поведение да е много далеч от учебникарските препоръки за комуникация по време на кризи, търсените резултати съответстват на международните препоръки за овладяване на пандемията. Строгите ограничения, наложени с институционални механизми, са задължително условие за забавяне разпространението на епидемията и намаляване на натиска върху здравната система, особено когато не съществува възможност да се приложат масов скрининг (като в Тайван) или повишаване на капацитета за интензивно лечение в системата с 200% за две седмици (като в Ломбардия).
Разбира се, в държава, в която над 40% от децата живеят в риск от бедност, тези ограничения задължително трябва да бъдат последвани от финансови и икономически механизми за подпомагане на нуждаещите се, и това да се обяви много ясно и конкретно.
Тъй като ограниченията не са за ден или два, има възможност комуникацията да се подобри, а с нея – и резултатите. Ясните послания какво да правим и какво да не правим биха помогнали.
Например „Напазарувайте нужното за седмицата, за да намалите излизането и ходенето до магазина. Няма да се затварят хранителни магазини и борси, затова презапасяването не е необходимо“, вместо „не пазарувайте истерично“. Или „купете си витамини, но не приемайте никакви други лекарства без лекарско предписание, защото може да усложните състоянието си“ вместо „в момента се изкупуват безумни количества от неща, от които абсолютно няма нужда“. „Не канете гости, не ходете на гости, срещайте се с възможно най-малко хора“, вместо „спазвайте социална дистанция, това държавата не може да ви го организира“.
Как си мислим, че изглеждаме и какво всъщност правим
Социалното дистанциране е форма на самоизолация, която е крайно необходимо допълнение към предприеманите от държавата мерки, за да бъдат резултатите оптимални. Вместо отговорно осмисляне на ситуацията обаче ние се разделихме на хора, които в деня след обявяването на извънредно положение спокойно се срещат в кафене, и на такива, които изкупиха дори шампоаните в кварталната дрогерия. Социалните мрежи се изпълниха с безстрашни намерения („аз вкъщи няма да седя!“) и ужасени опасения, че ни чака „масова смърт“. Появиха се критики както за недостатъчна държавна намеса, така и за свръхнамеса (и в двете имаше основания).
Но това не работи в обща полза сега. Взаимното вслушване на двете крайности една в друга и съзнателното усилие за постигане на балансирана реакция, макар и с отстъпване от личната зона на комфорт, биха дали по-добри резултати за всички ни като общество. Да, ситуацията е тежка, сложна и има много какво да желаем от институциите. Но първо, институциите са отражение на собствените ни разбирания за функционирането на света; и второ, трябва да сме наясно, че от 13 март насам, и за известно време в бъдеще, всяко решение ще е предпоследно и мерките ще се случват в движение или на парче. А от нас се иска междувременно да не се срещаме с хора извън тясното семейство, да поддържаме извънредно висока лична и битова хигиена, и особено строго да пазим по-възрастните си роднини (които са близо 2 млн души в България). Така е навсякъде по света.
Медиците. И всичко, което (не) знаем за тях
Това е съсловието, което ще изнесе кризата на гърба си. Както става ясно от цитата, с който започва този текст, далеч не всички се чувстват достатъчно подготвени или мотивирани да рискуват здравето си. Общественото очакване, че медицинският персонал следва да се състои от жертвоготовни алтруисти, готови на всякакви лични компромиси в името на общото благо, е дълбоко проблематично, и навлизането на страната ни в епидемията извади този проблем над повърхността.
Както всяка друга професия, тази на лекарите и медицинските специалисти изисква добра среда за развитие, обществено положение и съответстващо заплащане, за да бъдат съсловията мотивирани, отговорни и ангажирани. Липсата на тези условия през последните десетилетия няма как да бъде компенсирана сега, за три дни. Но негативите може да се намалят. Бърз и неизчерпателен прелет над случващото се в държавата показва, че създадените от здравните институции протоколи и информационни материали са напълно коректни и съответстващи на световните препоръки, но явно не достигат до всички заинтересовани, не се спазват в пълнота и не дават решение на всички възникващи казуси. Обществото от своя страна реагира с огромна вълна на съпричастност – в болниците кандидатстват доброволци, шивашки фирми и отделни хора изоставят обичайната си работа и започват да шият предпазно облекло и маски, преводачи превеждат научни източници на български, а много хора просто излизат на балконите си в 09.00 вечерта и ръкопляскат в знак на уважение и признателност. Но това не стига.
Финансовите стимули са плюс, но преди тях има далеч по-значими въпроси за хората, които в следващите месеци няма да виждат децата и родителите си, за да не ги заразят: осигуряване на лични предпазни средства; подаване на бързи, точни и пълноценни инструкции и протоколи за действие; създаване на стриктна организация за диагностика, както и стриктна организация при лечението на леките случи и контрол по спазването ѝ; осигуряване на условия и ресурси (техника и лекарства) за лечение на критичните пациенти; проактивно информиране от пациентите и самодисциплина при спазване на инструкциите как да се държим, ако сме контактни или заразени с COVID-19.
Все точки, по които като нация не сме шампиони, но епидемията изисква бързо да еволюираме. За да си помогнем сами.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа
