Връзки за достъпност

Извънредни новини

Училище по телефона? Как една здравна криза пак отмести въпроса за образованието


Димитър Атанасов
Димитър Атанасов

За предстоящата учебна година МОН публикува нарочен документ с насоки за работата на училищното образование, от който стават ясни няколко неща. Първото: ще се учи присъствено. Второто: миналата година учениците се представиха като цяло по-добре на държавните зрелостни изпити, независимо от отсъствието си от реалната учебна среда и принудителното превключване към дистанционно обучение.

В началото на извънредното положение образователен процес практически нямаше, а когато той все пак бе наченат, всеки учител се справяше според възможностите си. Нямаше дори единна електронна платформа за провеждане на учебните часове. Анализ на този тревожен факт до този момент не е оповестен, а и дискусия за съдържанието и качеството на образованието, водена постоянно и търпеливо с цел действително подобрение на школското образование, няма.

Подготовката на учениците от учител и в нарочна за целта форма би следвало да води до по-високи изпитни резултати, а обратната зависимост навежда на песимистични заключения относно обърнатата роля на училището. В последните десетилетия този проблем се усеща все по-изострено.

Колко оптимизъм може да има за образованието

На фона на тези факти оптимистичната гледна точка е трудна за формулиране. Независимо от това, по всичко личи, че темата е съвършено безинтересна на експертите в МОН, чиято загриженост стига до питанията за оптималното използване на коридорите, стълбищата и тоалетните в учебните сгради, както и до безкрайно ексцентрични разпоредби като идеята за спазване на дистанция от 2 метра между ученици и учители, и за задължението за носене на маски и предпазни шлемове от учители, преподаващи на повече от една паралелка. Подобни абсурди ме карат да се запитам дали пък не е възможно и преподаване с напълно завързана уста. Или със запушени уши.

Според МОН маските за учениците трябва да бъдат осигурени от родителите им, освен в случаите, когато се окажат неподходящи – тогава отговорност поема училището. Няма определени изисквания, според които личните предпазни средства да бъдат окачествени като ефективни. Възниква и въпросът кой ще плати, ако достатъчно голям брой ученици се окажат с маски, каквито не следва да се използват – знаем, че бюджетите на много от училищата и сега изнемогват, често пъти – и поради лошо управление.

Сред разпоредбите на МОН е залегнала и представата за частична социална изолация на класовете – ограничава се общуването между учениците от различните паралелки, а при възникване на зараза в един клас, на карантина подлежи само засегнатата група.

Тази мярка е прицелена в прокарване на ясни граници, очертаващи контактните и потенциално заразените, но тя също поражда питания. Например: чия е отговорността за това с кого общуват учениците вкъщи, по пътя си до и от училище, с кого прекарват свободното си време? Един от отговорите на тези въпроси е очевиден – школото не би следвало да бъде натоварвано с грижи извън рамките на учебния процес. Подобна гледна точка, прочее, е съвсем валидна, но обрича всички останали инициативи на безсмисленост.

Родители - учители

Тук бихме могли да съгледаме и друго традиционно тясно място в системата на образованието – взаимодействието между родители и учители се артикулира във водопад от клишета, чиято цел е да създадат фасада на свършена работа, без това да е факт. Принцип, който силно наподобява цялостния управленски почерк на няколко български правителства, които по този начин създават електронно управление, провеждат съдебна реформа, а и преосмислят ресурсите и методите на образованието.

Проблемът за провеждането на занимания извън класната стая не присъства никак. Означават ли новите идеи за социална организация на учебния процес пълен отказ от посещение на културни мероприятия, да речем?

По думите на философа Лудвиг Витгенщайн онова, което не може да бъде казано, би могло да се покаже. Принцип, особено валиден и за преподаването. Експертите от МОН не са отговорили на важния въпрос дали следва да изхвърлим от преподаването на история разнообразяването на традиционния учебен разказ с посещения на музеи, театрални постановки, филмови прожекции, археологически обекти и др. Дали същото важи за идеята на преподавателя по биология и музеите, посветени на природния свят и медицината?

Изпод този пропуск прозира не просто недоглеждане или несъвършенство, породено от все още неустановените методики за преодоляване на непознати препятствия като вирусната зараза. Сигналът е далеч по-обезпокоителен – в очите на управляващите образованието се свежда до задължителен набор от дейности. Обучението е редуцирано до следване на коловозите на инерцията и запазване на статуквото.

Живият контакт в класната стая

За основна обучителна форма все още се определя тази на живия контакт в класната стая. Оформени са няколко хипотези за превключване към дистанционно образование, все свързани със заплахи за здравето на ученици и учители. Факт, който ни кара да се запитаме дали не е дошло наистина времето за радикална пренастройка на школото към гъвкави методи и съдържателна промяна, за каквато се говори от поне 30 години.

След успеха на матурите, проведени при цял срок обучение от екран, навярно моментът за постепенно включване на онлайн ресурсите в образованието отдавна е належащ. На този етап малцина са учителите, които внедряват успешно употребата на електронни устройства в час. Повечето все още смятат смартфоните за особено коварен враг, който застрашава навичната монополна позиция на даскала – разбиране, наследено от педагогиката преди Имануел Кант. На ученика е отредена единствено ролята на пасивен възприемател, но не и на действена страна, алтернативна на учителската активност.

Онлайн обучението е нежелано изключение. Основните причини за това са формулирани, макар и в негатив, в документ, наречен Национална програма „Мотивирани учители“, приет от МС на 28 март 2019 г. Текстът е издържан изцяло в стилистиката на МОН – на фона на замислени мерки, засягащи формално учителите и процесите, свързани с образованието, няма нищо за съществото на образованието.

Сред множеството предложения се открояват и идеи за придобиване на дигитални умения от действащото учителство, но те не са конкретни. Видим дял от преподавателите изобщо не притежават такива умения – обстоятелство, което до голяма степен обяснява офлайн мисленето на министъра и неговите сътрудници.

Проблемът би могъл да бъде назован с едно понятие – липса на мотивация. У учители и ученици, а често пъти – и у родители. Ако преди 25-30 години той беше преодолим с административни усилия и финансиране, съчетани с навременни, еволюционни промени, то днес трансформацията, която би довела до придаване на смисъл на школото, трябва да бъде коренна. И болезнена.

Училище по телефона?

Очаквано нерешен е и въпросът за електронните устройства, чрез които би се осъществило така нежеланото дистанционно обучение, когато то стане наложително. Залага се на стратегията, която вече даде подобрени резултати при матурата миналата година: всеки да се справя с онова, което има на разположение. Вероятно и управляващите фактори са убедени, че ако стане по-зле, то за това вината няма да бъде на електрониката или софтуера.

На кризата като шанс за развитие е посветен само около страничка текст, в който изобилстват отново пожелателни формули. Особено впечатлява идеята за активно съучастие на учениците в образованието си. Замисъл, който звучи като наивност, ако зад него стои реално намерение, доколкото подобна гъвкавост не е заложена като една от страните, осмислящи обучението в училище в нормативните документи и учебниците.

Трудно е да си представим защо управлението на образователния процес се държи така, сякаш школото функционира перфектно и мерки са нужни единствено относно предизвикателствата към организацията, идещи от епидемичните кризи.

Неясно остава и защо министърът и сътрудниците му продължават да говорят основно за течен сапун в тоалетните. Със сигурност хигиенните условия са безкрайно важни, тъй като животът и здравето са свръхценни, но образованието е много повече от обезопасена среда, в която рискът от заразяване е намален до възможния минимум.

В дългосрочен план за живота на обществото не по-малко съществена е заразата със загуба на смисъл и затриване на базисни ориентири. Един от тях е образованието като ресурс с общосподелена висока символна стойност. В тази калкулация са и мотивираните учители и ученици. Опасявам се, че диалогът по тази тема отдавна е удавен в битовизма на протеклия покрив и амортизираните чинове.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • 16x9 Image

    Димитър Атанасов

    Димитър Атанасов е завършил история в Софийския университет, специализирал е в Сърбия, Гърция, Албания, Косово и Русия. Изнасял е лекции в СУ, ЮЗУ и НБУ. Автор на изследвания в областта на балканската история и на употребите и злоупотребите с разказите за миналото. Понастоящем работи в Института за етнология и фолклористика с етнографски музей - БАН.

XS
SM
MD
LG