Прекосяването на Атлантика приключи, но каузата, която го вдъхнови, си остава на дневен ред. Стефан и Максим Иванови, които гребаха над сто дни в построената от тях малка лодка, се впуснаха в цялото приключение, за да привлекат общественото внимание към един проблем, който няма нищо общо с плаването, нито със стремежа към световни рекорди - в България няма достатъчно донори на органи.
„България е на 28-о място от 28-те държави в Европейския съюз за донорство на органи. И смятаме, че това не трябва да е така. Смятаме, че повече българи трябва да разберат колко е важно човек да е благосклонен да дари органите си след като вече не е между живите. Така ще може да помогне на един, двама, дори на 6 души, ако е възможно“, каза преди тръгването си Макс в интервю за Свободна Европа.
Във всяка своя медийна или обществена изява преди и по време на плаването, двамата неуморно говореха за важността от обществен дебат за донорството и разговори вътре в семействата по въпроса дали хората са съгласни при случай на мозъчна смърт органите им да бъдат дарени.
"Влязохме във фаза 2 в нашата борба"
На 6 октомври, след 105 дни в океана, Стефан и Макс акостираха в Барбадос и завършиха успешно предизвикателството. Работата им за каузата обаче продължи.
"След като се върнахме ние влязохме във фаза 2 в нашата борба за осигуряване на повече донори за трансплантации в България", каза Стефан Иванов в телефонно интервю за Свободна Европа.
"Бяхме поканени за среща от настоящия министър на здравеопазването Костадин Ангелов и неговия екип, по време на която обсъдихме в детайли различни конкретни мерки и текстове, които могат да бъдат възприети в България", казва още Иванов.
Той е сформирал работна група от "доброволци, юристи, лекари, българи, преминали през трансплантации и обикновени граждани". С тях подготвят предложения за изменения в Закона за трансплантация на органи, тъкани и клетки. Те ще представят конкретни текстове на здравното министерство в следващите няколко седмици. Оттам са изразили съгласие и готовност да действат в посока на промяна на законодателството в тази сфера.
Разговорът в обществото вече започна
По време на експедицията си Иванови всъщност подкрепяха кампания точно на здравното министерство, на име "Да! За живот!", която стартира преди близо една година "заради недостатъчния брой на донорите и честия отказ на близките да дарят органите на починалия". "Целта е да се повиши осведомеността на обществото относно същността и значението на органното донорство", пише на сайта на инициативата.
Като част от кампанията министерството разпространява "донорски карти", с които човек изразява волята си да е донор. Те се разпространяват от областните структури на Български червен кръст (БЧК), с имейл до министерството, а и всеки желаещ може сам да си свали, принтира и попълни такава карта.
Допълнително пресцентърът на министерството започна и втора инициатива, в която различни обществени личности записаха видеа в подкрепа на донорството и трансплантацията. 20-секундните клипове се разпространиха в социалните мрежи под мотото #SpodeliZaJivot (Сподели за живот). Включиха се звезди, спортисти и лекари като Наум Шопов, Мария Илиева, Ваня и Евгения Джаферович , Йордан Йовчев, проф. Асен Балтов и много други.
Последни в ЕС по брой на донори
Така темата за донорството на органи навлезе все повече в общественото пространство. Засега обаче това не води до промяна в броя на трансплантациите, които се правят в България. Страната е на последно място по брой на донорите на органи след смъртта, както и по брой на трансплантациите.
Статистическият център на Европейския парламент сравнява различните държави-членки, измервайки броя на хората, които са станали донори на органи след мозъчна, сърдечна или друга смърт, която прави пациента подходящ донор. През 2018 г. Испания е на първо място в ЕС със средно ниво от 48.3 донори на всеки 1 милион души. Швейцария е по средата сред европейските държави с ниво 18.6, а в Германия броят е 11.6. В България нивото е най-ниското - 2.3 донори на 1 милион.
"Тази година до момента в България са направени само 5 трансплантации. Към момента 1145 души очакват трансплантации. Дори в най-добрите години в България е имало само по 50 трансплантации на година", казва Стефан Иванов.
Затова той смята, че трябва да се промени законодателната рамка. В момента всеки български гражданин може да включи в здравната си книжка становище, че е съгласен да стане донор на органи след смъртта си. Може и да си разпечата "донорска карта" от сайта на здравното министерство. Това обаче няма реална юридическа стойност и лекарите в България винаги търсят изричното съгласие от близките на починалия.
"В момента, в който установим, че някой е с мозъчна смърт, разговаряме с близките, за да вземем решение за донорство", казва д-р Красимир Бинев, който като завеждащ на отделението по неврореанимация в "Пирогов" отговаря и за трансплантациите.
Рядко се срещат, но все пак има пациенти, които приживе по някакъв начин изрично са заявили волята си да станат донори, казва още той. Това обаче не е достатъчно и решението все пак се пада на близките.
"Дори да имат оформено такова становище, ние пак трябва да вземем съгласие от близките. То си е негово становище, но те пак трябва да дадат съгласие. При нас в България е така", пояснява д-р Бинев.
"Моделът не работи"
Всъщност Законът за трансплантация на органи, тъкани и клетки не изисква да бъде получено съгласие за донорство от близките на починалия, но в него не е изрично упоменато, че по презумпция всеки гражданин е съгласен, освен ако приживе не е регистрирал нежеланието си да бъде донор.
"Тоест наистина моделът не работи. Всички го знаем, от министерството го знаят и те изразиха готовност да работим по промяната на модела", казва Иванов.
В момента на лекарите се налага да проведат разговор с близките на починалия по въпроса за донорството на органите му в много тежък за тях момент.
"Ако обаче бъде въведен текст, който изрично споменава, че това съгласие е дадено по презумпция, тогава лекарят отново ще води разговори с близките, но от тях няма да бъде искано съгласие, а ще им бъде дадена възможност да откажат донорството или да спрат предстоящата трансплантация. Но от тях изрично няма да се иска да подписват документи за съгласие", пояснява Иванов.
Според него такова законово решение прави разговора между лекаря и близките на потенциалния донор по-лесен и увеличава шансовете за успешна трансплантация от починалия за нуждаещ се пациент в списъка на чакащите.
"Не е лесно, тъй като много хора по различни причини отказват. Има хора, които са добронамерени и гледат на нещата отговорно и хуманно, но има хора, които просто отказват. Тогава нищо не можеш направиш", казва д-р Бинев.
По думите му е много важен подходът на лекаря към близките на пациента и това да не се избързва с повдигането на темата.
"Донорите, които ние успяваме да направим, най-често стават благодарение на това, че близките в рамките на няколко дни виждат какви огромни грижи полагаме, за да спасим човека и след това, когато им кажем, че независимо от усилията ни мозъкът е загинал и тогава потърсим тяхното съгласие, за да помогнем на някой друг, тогава като че ли най-лесно се съгласяват близките", разказва от собствен опит д-р Бинев.
Моделът за пример от Испания
Лекарят дава пример с Испания, която е най-успешната по брой на трансплантациите държава в Европа. Oще през 1979 г. правителството в Мадрид въвежда законодателство, според което всеки гражданин по презумпция се възприема за съгласен да бъде донор, освен ако приживе не е регистрирал отказа си. През 90-те години Испания прави и реформа в организацията на трансплантациите като създава централизирана държавна служба, която обединява отделните институции, пръснати из страната, които започват да работят заедно в една система. Националната организация за трансплантациите провежда и дългогодишна медийна кампания, целяща да изгради по-позитивна представа сред обществото за донорството на органи.
Тези мерки водят до неколкократно увеличение на броя на донорите и превръща Испания в световния лидер по брой на спасените нуждаещи се пациенти чрез трансплантации. Страната се смята, че е поставила "златния стандарт" в тази сфера.
Все повече държави в Европа преминават към този или подобен законодателен модел, като най-скорошните примери са Нидерландия и Англия. По този път би могла да поеме и България, особено когато начело на промяната са хора като Стефан и Максим Иванови, които вече доказаха, че не се отказват лесно.
