Връзки за достъпност

Извънредни новини

Другите "нови земи": окупация, освобождение, администрация


Стефан Дечев

Миналия път проследихме промяната на настроенията във Вардарска Македония от движението към независимост със силна пробългарска тенденция, през опцията за пряко присъединяване към България и от там към последващата ориентация за „свободна Македония“.

Стана дума за това, че по редица причини, видяна в сравнителна балканска и общоевропейска перспектива, въпреки равнищата на недоволство и от новата българска власт, Вардарска Македония има далеч по-добра съдба от други територии по време на Втората световна война, включително и тези заети в различни точки на Балканите от български войски. Ето в какво се изразяват тези разлики.

Западни покрайнини, Поморавието и Източна Сърбия

Когато българските войски навлизат в отнетите през 1919 г. от Царство България Босилеградско и Царибродско, те са посрещнати от населението там с неописуем възторг.

На българската армия обаче е разрешено от Берлин да заеме и по-голям район в Поморавието, където посрещането съвсем не е същото. Дори е известно още от Първата световна война (1915-1918 г.), че мнозинството от населението там не се определя като българско и не се идентифицира с българската държава. То гледа още от тогава с враждебност на чуждите власти, и за разлика от българите в Царибродско и Босилеградско, през 1941 г. отново ги смята за завоеватели.

Често български историци умишлено не правят разлика между Западни покрайнини, от една страна, и Поморавие, от друга. И това цели именно да скрие – и то доста неубедително – гореописаната реалност.

В началото на 1942 г. по искане на Берлин предстои нови български военни части да заемат допълнителна територия в Сърбия, която включва вече контрол над цялата Нишка област. От този момент нататък България е въвлечена в схватки с партизаните от тукашната съпротива.

Ето защо досегашният пасивен характер на българското военно присъствие е вече прекратен. И тази враждебност съвсем не е нова за София. Тя е позната още от времето на Първата световна война, когато по заповед на българското военно ръководство армията участва в организирано избиване на хора, масови депортации и политика на принудителна асимилация.

Ситуацията се влошава още повече когато през 1943 г., отново по германско настояване, следва ново разширение на българската окупационна зона, която този път достига почти до Белград. Тук вече дори не става дума за „санстефанските“ Пирот или Враня, или за екзархийските Ниш и Лесковац, за които отдавна на всички от българските окупационни корпуси е ясно, че там живеят вече сърби.

Българската власт след тези начинания вече обхваща на практика цяла Сърбия на изток и юг от столицата ѝ. Подобно териториално разширяване не отговаря на българския интерес, а се прави единствено с оглед на освобождаване на германски сили за войната на Източния фронт.

Това пък довежда до още по-силни антибългарски настроения в Сърбия и мощна съпротива. На нея българските власти отговарят със сурови репресии. В Нишко са извършени редица арести и разстрели.

Особено печален е инцидентът в местността Пуста река, при Радан планина. В знак на отмъщение за дадени жертви от българската 17-та пехотна дивизия, от тамошното сръбско село Бойник, при извършен масов разстрел са убити 476 цивилни селяни, като сред екзекутираните има дори бременни жени и деца.

Беломорието - Източна Македония и Западна Тракия

Не по-малки проблеми като че ли създава и разрешението на германския външен министър Й. Рибентроп от 17 април 1941 г. българската армия „да окупира гръцка Тракия, ограничена на изток с демаркационна линия Мустафа паша-Кюпрюлю-Дедеагач, а на запад с линията на Струма.“

Българското правителство веднага решава 2-ра армия да пресече незабавно гръцката граница.

Проблемите на които се натъква българската власт в Западна Тракия и Югоизточна Македония отново не изглеждат неочаквани. Още по време на Балканската война е ясно, че тук преобладава турското и мюсюлманското население, които остават лоялни на Османската империя, а християните българи и гърци са далеч по-малобройни. Заедно с това през следващите години гръцката власт заселва тук немалко гръцки бежанци от Мала Азия, Одринска Тракия и Черноморието.

Разбира се, българското малцинство през април 1941 г. подкрепя действията на новата власт, както и самата окупация на Западна Тракия. Но за сметка на това българските действия предизвикват недоволството на смазващото вече по своята численост гръцко мнозинство.

Още повече, съгласно проведено от самите български власти преброяване от 1941 г. от 649 419 жители в българската зона гръцкото надмощие е смазващо - 461 831, като българите са едва 43 751, което със сигурност прави под 10% от цялото население.

Спомням си преди вече доста години моят колега Антон Желев започна като студент да прави изследване за този период, вдъхновен от историята на рода си, тръгваща от тамошното село Габрово. В хода на работата му „освобождението“ нямаше как да не си стане „окупация“, въпреки раздразнението на научния му ръководител Стайко Трифонов и липсата на всякакви шансове тогава за бъдеща публикация.

Започналата през лятото и есента на 1941 г. политика за заселване на българи с оглед промяна на етнодемографската картина не дава особени резултати, като повечето заселили се са държавни служители. Поради това правителството в София решава заселването в Беломорието през следващата 1942 г. да стане приоритет, като за целта са предвидени и редица стимули. Ходът на военните действия обаче кара през 1943 г. и някои от записалите се „българи“ сред патриаршистите отново да станат „гърци“.

Дискриминационни мерки към гръцкото население

След април 1941 г. българската власт определено води политика, фаворизираща българското население и дискриминационна срещу небългарското и най-вече срещу гръцкото население.

Гръцките училища са затворени и заменени с български. Прогонени са редица представители на местната гръцка интелигенция. На публични места е забранена употребата на гръцки език. Гръцкото население е натоварено със своеобразна ангария, доколкото е вкарано в специални т. нар. „работни батальони“, които изпълняват трудови повинности в полза на българската държава.

Започва и масово принудително изселване, което не е прекратено дори след апели от страна на нацистите за преустановяването му. От гръцкото население се изземват още впрегатни животни и каруци, които се използват след това за целите на българската окупационна власт. Изкупуването на тютюневата реколта се осъществява от българската държава на минимални цени. Различни са дори и дажбите за хляб на българи и гърци.

Драмското въстание – проблем за българските историци

Ето защо не е изненада и избухналото тук в края на септември 1941 г. Драмско въстание. За него през миналата седмица само се спомена от колеги историци, както и за потушаването му от българските власти.

Но какво се крие зад това срамежливо споменаване и защо то е толкова свенливо и избягващо детайлите?

Най-вече поради това, че по време на събитието само по български данни са избити около 3 000 души от местното гръцко население. Въстанието избухва на 28 срещу 29 септември 1941 г., като българската власт се натъква на масово надигане в селата южно от Драма.

На 29 септември в потушаването на въстанието се включва дори и авиация. Извършват се бомбардировки над села с артилерия. Използва се и картечен огън. Въпреки проявения и според български извори героизъм, храброст и висок боен дух, гръцките въстаници са разбити и дават множество жертви.

По заповед на българското командване редица селища в региона са буквално опожарени, а цивилното им население избито. По различни данни в село Доксато на 29 септември 1941 г. са избити между 220 и 350 селяни. На 30 септември в село Користи, българските власти избиват още 135 цивилни мъже. Множество разстрели на мъжкото население от 18 до 50 години са извършени и в село Муска. В село Чаталджа пък са убити около 100 селяни. На 29 и 30 септември масови арести са извършени и в самия град Драма, а в близките околности и в Тютюневия институт, са извършени разстрели, като жертви стават около 500 души.

Потушаването на въстанието е толкова брутално, че довежда до шок и сред българското население в Драма и Драмско. Ужас предизвиква мисълта, че оттук нататък ще трябва да продължават да живеят с близките на пострадалите и убитите.

В писмо до министерството в София завеждащият Тютюневия институт в Драма Любомир Димитров отбелязва как тукашните българи срещат на всяка крачка само „намръщени лица и злобни погледи.“

Дори и до днес българската историография не може съвсем да скрие „масовите разстрели в Драма“. Неслучайно след жестокото потушаване на въстанието редица представители на гръцкото население търсят спасение на запад от река Струма в германската окупационна област, където се надяват на по-сносен живот.

Резултатите и днешната памет

Видно е, че с изключение на първоначалната еуфория във Вардарска Македония, Царибродско и Босилеградско, българските действия довеждат до мощни антибългарски настроения, особено на територията на Гърция и Сърбия. В хода на времето нараства резервираността и враждебността и във Вардарска Македония, най-вече на базата на съживяването на старата автономистка традиция.

Всичко това поставя на изпитание през следващите десетилетия потомците на българската войска и българската историческа наука. Първоначално демократичното правителство на Константин Муравиев от 2 септември 1944 г., обявило война на Хитлерова Германия, както и последвалата го отечественофронтовската власт прехвърлят отговорността на политиката на проф. Богдан Филов.

Днес обаче изглежда политическата класа и историческата наука на държава членка на Европейския съюз са по-склонни да се идентифицират именно с нея и да търсят извинения и оправдания за негативите на тази политика. И то при наличие на ясно изразена демократична, антинацистка, антифашистка политическа традиция, противник на съюза с Третия райх и защитник на конституционализма и правовата държава – традиция обхващаща целия политически спектър от умереното и консервативно дясно до лявото.

Допреди 30 години за извинение на беззаконията, насилията и убийствата служеше идеята за „класовата борба“. Сега за оправдания някак си трябва да послужат „освобождението“ и „националното обединение“. Неслучайно „националното обединение“ и до днес най-често пронизва като ценностна нишка учебното съдържание (също както преди „класовата борба“) и то е което дава смисъл на цялото и на оценъчната скала на българския историк.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • 16x9 Image

    Стефан Дечев

    Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и автор на множество изследвания в полето на модерната и съвременна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.

Facebook форум

Най-ново видео

Прегръдките отново са разрешени. Новини като хората
please wait

No media source currently available

0:00 0:02:18 0:00
XS
SM
MD
LG