Връзки за достъпност

Извънредни новини

Има ли решение на българо-македонския спор?


На 3 и 4 декември, в Музея за съвременно изкуство и библиотеката на Института за хуманитарни и социални науки в Скопие, се проведе среща на учени от различни области, които целят да намерят пътища за излизане от сегашния блокаж на отношенията между България и югозападната й съседка. Инициативата, финансирана от Вишеградския фонд и „Германския фонд Маршал“, е дело на института домакин с директор Катерина Колозова и в нея участват учени от Скопие, София, Атина, Варшава, Будапеща и Прага.

След двудневни представяния и ползотворни дебати, участниците стигнаха до нуждата от изработването на ефективна пътна карта за изпълнение на договора между двете страни. Водещо място да се отдаде на съвременните образователни политики с цел да не се подхранва ксенофобия чрез учебното съдържание, а самата история да не бъде част от някакъв правно обвързващ документ, тъй като историческите спорове никога не се решават окончателно. Особено настойчиви бяха участниците в конференцията в препоръката си към двата парламента оттук нататък да се въздържат от прокарване на документи, които да постановяват кое е „историческа истина“, нарушавайки по този начин академичната свобода на двете научни общности. Как се стигна до тези заключения?

Инициативата

Целта на проведената среща бе да създаде както политически, така и социокултурен климат в двете страни, който ще допринесе за преодоляване на сегашната безизходица в българо-македонския спор. Идеята е в бъдеще да се изгради мрежа от експерти, която да изработят различни сценарии спомагащи за преодоляване патовата ситуация между София и Скопие. Сред инициативите се включват организиране на изследвания в отделни области, които да доведат до изработване на политически съвети относно разрешаване на културните конфликти. Първоначалните намерения са свързани с това да се систематизират най-добрите примери от решаване на минали спорове и техните резултати да бъдат приложени за разрешаване на сегашния между София и Скопие. Очаква се подобен подход да доведе до подкопаване на политиката на „червени линии“ превзела обществата и от двете страни на границата, като се поставят основите на мрежи за бъдещо сътрудничество чрез кампании и публични събития.

Ръководителят на инициативата Катерина Колозова обърна внимание при откриването, че предварителните намерения са конфликтът между София и Скопие да се интерпретира като културен, включващ историческите разкази за национално изграждане – български и македонски. Смята се, че те могат да бъдат решени в условията на съвременната политика, а не като чисто историографски въпроси. Ето защо с инициативата за срещи се търси и деполяризацията на публичната дискусия между двете страни, като се въвлекат в нея и интелектуалци от трети страни, които са преминали вече през подобен процес. Всичко това ще бъде достигнато с открит дебат, който да направи двете обществата чувствителни към определени проблеми, но също и чрез политически анализи, които да препоръчат на политици и държавни ръководители възможни решения.

Изнесените доклади

След откриването на срещата, първият доклад беше на Костас Дузинас, професор по право от Бъркбек колидж, Лондонски университет и председател на Института Никос Поланцас в Атина. В миналото той бе един от архитектите и моторите зад преговорите завършили с Преспанския договор от 2018 г. Неговото изложение беше посветено на гръцкия път към договора, както и на идеологията и политиката, които стоят зад този процес. Гръцкият учен очерта идеологическото конструиране на проблема за Македония в неговата страна, както и предприетите стъпки на политическо, културно и научно равнище за да се надмогне националистическата идеология и потърси решение.

Спасимир Домарадски от Университета “Лазарски“ във Варшава се спря на усилията за помирение през десетилетията, предприети от Полша и Германия. Той обърна внимание на конкретни знакови събития и политически жестове от 60-те години насетне, които са играли ролята на властни и въздействащи образи придвижили напред целия процес. Ето защо, според него, не бива да се пренебрегва и търсенето на алтернативни исторически разкази, които да подкрепят осъществяването на процеса.

Габор Егри от Институт за съвременна политическа история в Будапеща запозна аудиторията с ролята на историческия ревизионизъм при помирението между нациите, поставяйки ударение върху унгарско-словашкия случай. Той изтъкна обаче как самото историческото помирение най-често е преди всичко резултат от определена политическа воля. Егри запозна присъстващите и с нерадостната съдба на изработения преди около пет години унгарско-словашки учебник по история, който в крайна сметка е бил спрян от разпространение в училищата заради негативна рецензия на националистически ориентиран унгарски историк.

В изложението си Атанас Шарков се спря на практическото осъществяване и развитие на настоящите национални цели от София и Скопие. Той предложи стъпки за изграждане на многогодишна програма за сближаване чрез общ публичен фонд с независимо управление, който да се концентрира върху подготовка и реализация на смесени проекти в множество области.

Гражданският активист Методия Стойчески запозна аудиторията с прилагането на договора от Преспа в сферата на политиката на младите и направи сравнителен анализ на практиките в подобна политика с Гърция и България. От своя страна, Румен Даскалов, базирайки се на средновековното минало на Балканите, разкри тоталното разминаване между българската и македонската историография, като двете страни не се схождат по нито един въпрос. Накрая той сподели и редица идеи за приближаване на двата разказа.

Михал Вит от Метропилитен Универеситет Прага, висш изследовател и директор на Института за модерно развитие в чешката столица се спря в своето изложение на обстоятелството как чувството за принадлежност и идентичност в региона на Централна и Източна Европа, след разпадането на империите, се базира на етническа, а не на социална основа. Ето защо, изтъкна Вит, се раждат нови форми на национализъм и нужди за изразяване на национални и регионални идентичности, които действат в периода и след 1989 г.

Марта Шпала от Център за източни изследвания във Варшава се спря на опита за германо-полско помирение, както и този на Полша за изграждане на съвместни учебници по история с Украйна и Литва. Стана ясен и неуспехът, на който и да било от тях да влезе в училище като основно, а не само като допълнително помагало, което авангардни учители използват с по-мотивирани и напреднали ученици. Според полската изследователка историческите спорове трябва да се решават в рамките на политическия процес, тъй като е невъзможно една историческа комисия да достигне до обща и окончателна истина.

Българо-македонските приноси

Катерина Колозова и Александър Саздовски предложиха да се пренесе проблема от историографско на политическо равнище. Доколкото става дума за конфликт, който се отнася до историята, езика и наследството, той представлява културен конфликт тъй като в основата му лежи страх от „културно присвояване“. Според тях политическите средства за разрешаването на този конфликт могат донякъде да бъдат намерени в чл. 7 на договора от Преспа, постановяващ как двете страни имат различно разбиране на термините „Македония“ и „македонски“, които се отнасят към определени исторически контексти и културно наследство. Заедно с това ударението трябва да бъде поставено върху образователната политика като едно интердисциплинарно поле, а не чрез просто фокусиране само върху историята. Тук водещи биха могли да бъдат изискванията на ЮНЕСКО за учебниците и образователната политика.

В собственото си изложение изтъкнах, че един от основните проблеми в българо-македонския спор тръгва от възприемането на националната идентичност като вечна, а националната история като свещен разказ, който веднъж създаден не подлежи на ревизия. И от двете страни на границата присъства силно изживяването като жертва. Ето защо за българите македонците им „крадат историята“, а за последните, първите им отричат съществуването, идентичността и езика.

И все пак, българо-македонския спор е различен и уникален в сравнение с изложените по-горе случаи доколкото в нито един от тях не може да се намери такава степен на припокриване и презастъпване на историята, както с възрожденците, революционерите от Македония и участието на ВМОРО в Първата световна война, като една неоспоримо българска иредентистка организация. Решение би могло да се намери при възприемане на един възглед за идентичността, който да я разглежда като продукт на динамика и конструкция, на едновременна дуалност и на раздвояване, а националната история като интелектуално построение направено от определена перспектива, която обаче държи внимание за последната дума на науката и не си позволява произволна интерпретация на факти или тяхното фалшифициране.

Македонският специалист класик Васко Цветковски обърна внимание, че българо-македонските отношения през последните години нямат като стимул никакво желание за помирение между две страни, тъй като на първо място те не са воювали помежду си. Македония влиза в тези преговори водена от желание да стане в бъдеще член на ЕС, а България най-после да успее да защити „историческата истина“, която смята, че от десетилетия е скрита от македонската публичност.

Заключителните препоръки към политиците

В крайна сметка се стигна до заключението, че двете страни трябва да направят разграничение между културните, историческите и политическите категории на дискусията и съответните политики за разрешаване на спора. Сред тях водещо място се отдаде борбата с ксенофобията подклаждана чрез учебното съдържание, като се потвърдят неоспоримите връзки между двата народа в историята, независимо дали тя се нарича „споделена“ или „обща“.

Отправи се внушение към българският парламент да стане наясно, че чл. 1, ал. 5 от Декларацията му от октомври 2019 г. е в противоречие с договора от Преспа за езика, но дори и да не съществуваше последния, ценността на добросъседските отношения го изисква да се обозначава езика на съседа, така както той го нарича. Необходимо е и анулиране или промяна на декларацията на македонското събрание поради нейната „националистическа проза“, като това трябва да бъде направено в името на добросъседските отношения с България и като предпоставка за влизане в ЕС.

Не на последно място се очерта нуждата от инфраструктурни проекти, които да подобрят трансграничните комуникации и взаимното опознаване на двата народа. Нужно е още подчертано ударение да се постави върху сътрудничеството на младежта, като най-ефективна форма за културно помирение.

Бъдещите събития в рамките на инициативата тепърва предстоят.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • 16x9 Image

    Стефан Дечев

    Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и автор на множество изследвания в полето на модерната и съвременна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.

Facebook форум

XS
SM
MD
LG