Връзки за достъпност

Извънредни новини

Как русофилите изградиха майчинския образ на Русия, която винаги трябва да се слуша


Стефан Дечев

На 6 септември 1885 г., без честите до тогава консултации с Петербург, български политици и военни, на север и юг от Балкана, предприемат смели и решителни самостоятелни действия, които довеждат до провъзгласяване на Съединението. Три дни по-късно Русия открито се обявява срещу акта и за наказание изтегля руските офицери от България. В началото на ноември 1885 г. съединеното вече Княжество е нападнато от сръбския крал Милан. Българската победа във войната утвърждава Съединението.

Както тогава, така и сега българската политическа класа се разделя на две. Някои български политици смятат разсърдването на Петербург за по-лошо от всичко и я представят като „майка“, която България вече е изгубила заради „вироглавите деца“, направили Съединението и наложили собствена външна политика. Години наред мисловната рамка на отношенията с Русия изглежда по същия начин.

Тази мисловна нагласа и политическа култура има някои актуални съвременни превъплъщения и в модерния ни политически живот. Можем да започнем от „Атака“ и да стигнем до днешното „Възраждане“. Нейно проявление беше и извинителното към Владимир Путин Борисово „Мы урок научили!“. Подобни нагласи чуваме и от президента Радев и бившия служебен министър Стефан Янев, а видимо предстои да ги чуваме и за в бъдеще.

Как обаче се заражда всичко това?

Русия като майка на България

През януари 1887 г. военният министър Данаил Николаев получава писмо от намиращия се в Цариград казанлъшки търговец на гюлово масло Димитър Папазоглу. В него освен призиви за преврат, който да доведе до изглаждане на възникналите след Съединението недоразумения с Русия, има изложени и други планове:

Ще искам прошка от Царя, в същото време ще го помоля да изпрати консулите си, аз, за Княз няма да мисля
Димитър Папазоглу

„Ще искам прошка от Царя, в същото време ще го помоля да изпрати консулите си, аз, за Княз няма да мисля, нека му мисли Цар покровител, той има право да мисли от мене повече и повече.“

Образът на Русия като “Майка”, “Матушка”, а България като „непослушно дете“ присъства особено упорито във времето след Съединението и в месеците на политическата криза от 1886-1887 г. Множество са примерите в политическата пропаганда на русофилските партии в страната, където за Русия се говори като за “нашата матушка избавителка”, както и за “съветите на матушката”.

Още през януари 1886 г. в брошура под заглавие “Недоразуменията между българското и руското правителство” се изтъква: “Връзките между нас и Русия са толкова многочисленни и силни, щото и най-малкото нечестиво докосвание до тях ще бъде святотатство и матероубийство.”

Затова през пролетта на 1886 г., в една от брошурите на русофилския политически лагер около Драган Цанков, можем да прочетем: „О, ако Русия беше се хванала на хорото, което ние почнахме като деца, без да му смятаме много много, на 6-ий Септемврий 1885 в Пловдив….” И Светослав Миларов представя Русия като държава, която гледа на българския народ „като свой храненик.”

Интерпретацията на Русия като “майка” и България като “дете” достига своя връх през пролетта на 1886 г. по време на предизборната кампания за попълване състава на парламента в Княжеството с депутати и от бившата Източна Румелия. Тогава на страниците на цанковисткия “Средец” представя отношенията между Русия и България по следния начин:

Както една майка добива детето си с болести и опасност за живота си, с мъки и жертвувание от организмът на собственното си тяло, така също и Русия доби България
в-к "Средец"

„Както една майка добива детето си с болести и опасност за живота си, с мъки и жертвувание от организмът на собственното си тяло, така също и Русия доби България с болезненни напрягания, с опасност за себе си и с грамадни жертви от кръв и пари.

Преминавайки към събитията около Съединението и последвалите проблеми в отношенията между Княжеството и Русия, Миларов продължава: “Никой не очакваше, че детето България, така мъчно добито и толкова старателно отгледано, ще хване още непораснало да рита майка си и да дига срещу й ръженът, само и само, защото тя, в грижите си за неговата безопасност, не пребързала веднъж да испълни една от детенските му пощевки“.

А защо не баща и сестра

Всъщност в отделни моменти представянето на Русия води и до други метафори, освен тези за „майка” и „матушка”, но те също са част от мисленето на тази държава в някакъв семеен език. По този начин, тя се появява и в символната роля на „баща”.

В края на 1889 г., едно русофилско издание се опитва да убеди читателите си, че Русия не е изоставила България, тъй като „Създателят милее за създаденото, творецът мисли за сътвореното и бащата се грижи за чадото. А какво е за нас българите, за българския народ, за Княжеството ни, за държавата ни, за бъдещето ни, за съдбата ни, какво е Русия за всичко това, ако не създател, творец и баща.“

Русия, добра, зла, тя ни е сестра, тя ни е родна по кръв и вяра, тя ни освободи, тя ще ни хока, тя ще ни и милва, а ние не трябваше и не трябва от нея да се отделяме
Тодор Х. Станчев

В други случаи българите са обрисувани като „по-млади”, „по-малки братя” на “русите”, представени съответно като „по-стари братя”, „по-стария брат.” Неведнъж в рамките на русофилската идеология Русия се явява и в образа на „сестра”, „посестрима”, „единствената силна и могъща, старша, православна сестра“. Това усещане е особено подчертано през ноември 1889 г. в уводна статия на „Славянин” където Тодор Х. Станчев пише: „Русия, добра, зла, тя ни е сестра, тя ни е родна по кръв и вяра, тя ни освободи, тя ще ни хока, тя ще ни и милва, а ние не трябваше и не трябва от нея да се отделяме.“

Защо русофилите искат чужда майка за България?

Разгледаните представи за Русия в рамките на тази идеология изпълняват определени функции и при нейното взаимоотношение с публиката. Те се оказват метафори целящи да създадат представата за „Освободителката” като нещо силно и мощно, но заедно с това зряло и мъдро, базирано на опита. Едновременно с това, като семейна връзка, то е и близко, родно, което винаги може да ти окаже помощ в труден момент, да ти осигури закрила, да ти даде съвета, от който се нуждаеш когато си сам.

Не е случайно, че това мислене за Русия в езика на семейната политика се оказва твърде устойчиво. И в месеците преди преврата от 9 август 1886 г. в брошура, която иначе не се противопоставя на оставането на княза в България, също Русия се разглежда като „майка”. „Ние трябва, - пишат авторите - сякога да се относиме с Русия с покорност и признателност, защото тя се счита наша майка, която ни възроди“.

Борбата за собствена позиция на София

В този смисъл, можем да видим и цялостната идеология на силите подкрепящи политиката на Петербург като част от изживяването на българите като „деца” спрямо Русия. В този смисъл неотстъпчивите спрямо исканията на Русия защитници на наченатата след Съединението българска самостоятелна национална линия (в голямата си част представители на по-младото поколение), са обрисувани като споменатите „вироглави деца”. По този начин и сблъсъкът на двете позиции се очертава в по-голяма степен и на равнището на езика като един поколенчески сблъсък и среща на две различни мисления за взаимоотношенията между родители и деца, между учители и ученици.

Не е случаен фактът, че повечето от противниците на ученическите бунтове в страната по това време използват спрямо учениците онзи език, който обикновено русофилски автори употребяват за да опишат противниците си. През юни 1886 г., към бунтуващите се ученици в гимназиите вървят обвинения, че искали да имат само права без никакви задължения. За един подкрепящ учениците вестник можем да прочетем и следното: „Модерната педагогия на „Независимост” e пеленачетата да имат пълна свобода, да вършат всичко самостоятелно, да лягат навсякъде, да хващат всичко, да вкусват всичко и да не срещат на пътя си никаква ръка, никаква спътница“.

Русите заповядват и не искат разискване, - казал дипломатът - а днес един баща не може да заповяда на сина си като стане на 21 години, защото синът му отговаря: „Оставете ме на мира
Уилям Уайт, английски посланик в Цариград

В този контекст явно се поместват и проникновените наблюдения на английския посланик в Цариград Уилям Уайт, който през 1890 г. заявява пред екзарх Йосиф, че Русия не знае как да се отнася към народите, които освобождава. „Русите заповядват и не искат разискване, - казал дипломатът - а днес един баща не може да заповяда на сина си като стане на 21 години, защото синът му отговаря: „Оставете ме на мира.“

Съединението беше един своеобразен удар срещу тогавашното Задкулисие, концентрирано в Азиатския департамент в Петербург, руското дипломатическо агентство в София и руското консулство в Пловдив. В следващите години поколенческият конфликт създава от България след Съединението истинска държава, в която решенията – добри или лоши, правилни или неправилни – вече се вземат само и единствено в София.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • 16x9 Image

    Стефан Дечев

    Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и автор на множество изследвания в полето на модерната и съвременна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.

Facebook форум

Най-ново видео

Двете Българии, които не се срещнаха около парламента
please wait

No media source currently available

0:00 0:10:55 0:00
XS
SM
MD
LG