В 10 ч. сутринта на 3 октомври 1942 г. по каменния мост се задават два леки автомобила. Цар Борис III пристига за пръв път в града на Вардар след 24 години. Заради важното събитие огромно множество залива централния скопски площад.
Автомобилите спират в края му, откъм площада, като пред първия от тях са застанали ген. Васил Бойдев, командир на разположената във Вардарска Македония Пета българска армия, и ген. Петър Пенев, командир на Четиринадесета пехотна вардарска дивизия.
От автомобила слиза царят, придружен от княз Кирил и малка военна свита. На площада се организира строеви парад, на който присъстват войските от тукашния гарнизон. Извършва се и молебен.
Речта от балкона на Офицерския дом
След това царят се отправя към Офицерския дом. Когато вече е в кабинета на ген. Бойдев, народът навън настоява да види царя. Областният директор д-р Димитър Раев моли Борис III да излезе на балкона. Там първо се появява ген. Бойдев, след което излиза и самият цар. Той моли генерала за стенограф, който да запечата речта му пред множеството. Монархът произнася кратко и само на пръв поглед импровизирано слово.
По-късно в спомените си генералът свидетелства: „Беше кратък. Благодареше за топлото гостоприемство. Не каза нищо за обединена България. Изрече едно знаменателно изречение, което си личеше да го е премислил: „Желая, щото в бъдещото устройство на света Македония да намери своето достойно място!“ От тези думи е видимо нежеланието на царя да се впише в общото и доминиращо тогавашните български медии говорене за „обединена“, „велика“ и „санстефанска“ България.“
Ген. Бойдев продължава своя разказ: „Връщайки се в салона, му обясних, че това няма да се хареса на македонците. Той обаче ми нареди в същия смисъл да напиша уводна статия за вестник „Независима Македония“ и речта му да се отпечата без изменения. Разбира се, това, което правеше беше политически акт. Той не вярваше в обединението на България. А какво ще е бъдещото устройство на Македония, не знаеше.“
Дали е вярно твърдението на ген. Бойдев, че изреченото от Борис III нямало да се хареса на събралите се на скопския централен площад македонци, е спорно. Ала нареждането на царя да бъде написана уводна статия, и то лично от Бойдев, която да предаде дословно думите му, е показателно. Много трябва да ни говори и допуснатата в спомените от ген. Бойдев грешка. По това време в Скопие не излиза в. „Независима Македония“. Местното печатно издание носи името „Целокупна България“.
Случката видимо свидетелства за недоволство от българската власт въпреки позитивното доскоро отношение към България и посрещането на българската войска. Тя говори за растящи настроения в полза на една независима Македония, идея доминираща и преди април 1941 г., включително и в България. А и речта на царя видимо свидетелства за негова запознатост с критичното отношение на местното население към сегашното състояние и надеждата му за едно по-добро бъдеще. От къде царят е наясно с тези настроения?
Събранието от 4 и 5 юли 1942 г.
Само три месеца по-рано, на 4 и 5 юли 1942 г., в дома на инж. Димитър Чкатров в Скопие се провежда среща на дейци от различни части на Вардарска Македония. На нея се обсъжда ситуацията след присъединяването й към България през април 1941 г. Немалко от присъстващите са членове на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО) и съдени по време на прочутия Скопски студентски процес от 1927 г.
Сред представените на събранието са началникът на Радио Скопие Димитър Гюзелев, родом от Дойран, инж. Тома Кленков от св. Николе, Константин Ванов, кмет на Велес, д-р Борис Светиев, областен лекар на Битоля, Христо Паунчев, помощник-кмет на Охрид, Сотир Тренчев от Ресен; Богдан Попгьорчев от Велес, Христо Сеизов от Кавадарци, Евтим Бойчев от Неготино, д-р Тодор Гичев от Щип, Павле Гичев и Коце Кратовалиев от Скопие, Стерю Боздов от Крушево, Кирил Мильовски от Ресен и редица други.
В края на втория ден събранието изработва заключителен документ, в който единодушно се констатира как „положението в Македония е неудържимо“ поради „грешки на правителството“. Изтъква се как заради действия на „длъжностни лица, хора от старите предели“ вече „народът конкретно не чувства нашата власт като своя“.
Открито се говори за нетактично поведение на чиновничеството от старите предели, което подценява народа, „подхвърля му се, че е сърбомански възпитан, понякога му псува македонската майка и пр.“ Заедно с това назначените чиновници в Македония са „крайно алчни за пари, има случаи на рушвет“.
Особено място е отделено на българската полиция, за която се казва, че „със своите побои и груби постъпки направи страшни поражения, отблъсна народа от властта и го постави до положение да мрази българския полицай и да се страхува от него“.
Нещо повече, събранието видимо си дава сметка, че младата генерация, израснала в Югославия, може да се превърне и в един контраелит на старите вемереовци. Неслучайно се изтъква как с лошата си работа съдилищата „създават ненужно национални мъченици от млади хлапета“, които после „с побоите на полицията и с ненационалните съдилища стават авторитети пред народа и мъченици“.
Подчертава се особено незачитането от властта на „местната интелигенция“. Изтъква се и нежеланието й да даде ръководни постове на местни хора, като „във всякоя критика се търси или комунизъм, или автономизъм“.
Не по-радостни са констатациите и за стопанската ситуация в Македония. Представена е негативна картина, свързана с безработица, разорение на занаятчии, търговци и индустриалци. Подчертава се дори как цялостната продоволствена политика на държавата създава капиталисти и спекуланти, а нанася удар върху „малките бакали и търговци“.
Накрая заключителният документ констатира как „за тези грешки“ правителството на Богдан Филов е било вече многократно информирано, но без никакви последствия. Ето защо събранието решава да не изпраща писмо нито до премиера, нито до областните директори в Македония. То написва изложение пряко до цар Борис III.
Всъщност не само през 1942 г., но и по-късно представители на този кръг следват различна линия от правителството на Филов. Макар и обвинявани по-късно от Титовата комунистическа власт в колаборация с „фашисткиот окупатор“, те са резервирани спрямо и против ратниците, бранниците и легионерите. Дори и според българските полицейски документи от тези години събраните поддържат връзки с „левите“.
Затова и българската власт през цялото време се отнася към тях – въпреки българската им македонска идентичност – с голямо недоверие.
Други подобни наблюдения
Констатациите на събранието от 4 и 5 юли 1942 г. се потвърждават и от редица други наблюдения на съвременници. Такова е например свидетелството на дошлия от „старите предели“ стамболовист Петър Карчев, сам родом от Охрид.
В спомените си той пише: „Милиарди да бяха харчили сърбите, за да спечелят Македония чрез шовинистическата си пропаганда и чрез военна сила, нямаше да успеят. Но страшното оръжие, чрез което техните планове почват да добиват реализация, днес им го дава малоумният български полицейски режим в Македония.“
„Македонската младеж – продължава Карчев – иска духовните достояния, с които се е оформила досегашната култура на Македония, да бъдат запазени. Те мислят, че българският облик е пречка за съхранението и развитието на този именно неин специфичен културен колорит.“
Спирайки се подробно на „гоненията срещу македонската младеж“, дългогодишният вестникар добавя как като резултат сред младите се стига до заявления като следните: „Ние не сме българи! Ние сме македонци! Нямаме нищо общо с българите.“
Та, когато цар Борис III излиза на балкона на Офицерския дом в Скопие, той е вече запознат както от гореспоменатото изложение на събранието, така и от други не един и двама наблюдатели, с описаната картина. Следователно, посланието му към множеството на площада не е случайно и цели успокоение на обществото за едно по-различно бъдеще на Македония.
А това, че казаното от царя е и резултат от изложението на скопското събрание от лятото на 1942 г., е без съмнение. То отново личи от спомените на ген. Бойдев, според които сам Борис III му е казал след словото си: „Нашата полиция понякога действа прибързано и нетактично.“
Днешният поглед на София и Скопие към тези събития
Така очертаващата се картина през последните три десетилетия някак се изплъзва и изкривява от историческите знания, които са в медиите.
В София господства единствено радостното посрещане на българската войска и многобройните български инвестиции в Македония. Всичко това дори е придружено с една безкритична реабилитация на крайната десница и правителството на Б. Филов.
От своя страна, през няколкото десетилетия след 1991 г., в Скопие не се помръдна много от разказа за „бугарската фашистичка окупациjа“.
Беше реабилитиран Методи Андонов-Ченто, но не и докрай неговото разбиране за „независна македонска држава“ от 2 август 1944 г., с лоялни на нея и македонски българи, в случай че имат за приоритет независима Македония и не оспорват „народниот македонски йазик“.
Изпълни ли ген. Бойдев казаното от Борис III?
И все пак, с безценния си спомен ген. Бойдев не ни казва цялата истина. Появилият се на 6 октомври 1942 г. текст на страниците на излизащия в Скопие в. „Целокупна България“ не отразява коректно думите, изречени от царя.
В уводната статия със заглавие „Царските слова“ се казва дословно: „И продължиха царските слова, за да възвестят, че Македония, тая многострадална земя, която винаги е носела факела на българщината, при щастливото и благоденстващо развитие на общото Отечество, ще намери онова място, което заслужава нейното родолюбиво и трудолюбиво население.“
Доста по-различно внушение от царското послание.
Какво се случва с написалите изложението до царя?
Разни са съдбите на участниците в лятното скопското събиране от 1942 г.
Попгьорчев е разстрелян през януари 1945 г. без съд и присъда във Велес. Чкатров и Гюзелев са осъдени през юни 1945 г. на смърт и разстреляни. Кленков, Бойчев, Гичев и Светиев прекарват дълги години по затвори. Съден от комунистическата власт, Тренчев емигрира в Сидни, Австралия.
Боздов през 1944 г. е избран за член на Президиума на АСНОМ, а след това последователно е министър на здравеопазването и пръв декан на Медицинския факултет в Скопие. К. Мильовски става партизанин, после академик и пръв ректор на Университета в Скопие.
