Градчето Панджихуа е малко известно и в самия Китай. С население над един милион, местните власти привлякоха национално и международно внимание с един свой социален експеримент. За първи път държавата стартира плащането на социален бонус за раждане на второ и трето дете, до навършване на три години.
От повече от година месечната сума от 500 юана (77 долара) се изплаща на семейства с местно гражданство, а новината дори временно раздвижи акциите на производители на детски продукти и млека на Шанхайската фондова борса.
Градските власти приеха и други мерки за стимулиране на раждаемостта като безплатни раждания в определени болници. Това управленско предприемачество стана възможно едва след решението на комунистическата партия през май миналата година да смени политиката на две деца с нова, тази на три деца. Подобна бърза промяна не е в политическата традиция на елита в Пекин. Предходното решение за преустановяване на забраната за раждане на повече от едно дете беше взето едва през 2015 г.
Всъщност притеснението вече граничи с паника след като през 2021 г. бяха родени едва 10,6 милиона бебета като в предходната 2020-та техният брой беше 12 милиона. Последните демографски данни на ООН са стряскащи за страната, а стартът на третия мандат на президента Си Дзинпин съвпада с неприятен, знаков момент, в който китайското население започва да намалява.
Утвърждаване на едноличния режим
Пътят към неговия едноличен режим е видим от няколко години, осъществи се на етапи и не е особено аналитично откритие.
Почти веднага след като стана генерален секретар на комунистическата партия и президент на страната, съответно през 2012 и 2013 г., Си инициира анти-корупционна кампания, насочено към "тигрите" (лидери на партийни и държавни позиции) и "мухите" (по-нисши чиновници). Той я използва, за да може едновременно да си разчисти политическия път и да укрепи поразклатената легитимност на системата.
Само пет години по-късно, през 2017 г., партията гласува неговите политически разсъждения да станат част от конституцията на страната, заедно с тези на Мао и Дън Сяопин. След това "мисълта на Си Дзинпин за социализма с китайски характеристики за една нова епоха" се превърна в дигитална апликация, която се очаква обикновените китайци често да четат.
През 2018 г. пък отпадна ограничението от два мандата за позицията на президент, въведено през 90-те години на миналия век, за бъде избегнато повторение на едноличното управление на "председателя Мао".
За да отпаднат всякакви съмнения, че посоката на движение е еднозначно ясна, само преди няколко седмици съдилищата издадоха смъртни присъди за корупция на трима високопоставени функционери на партията. Един от тях дори беше министър на правосъдието наскоро. Междувременно, комисията за дисциплина стартира десетки нови разследвания срещу хора на високи позиции. Някои от тях бяха директно обвинени от държавните медии в участие в "политически клики".
Планове и предизвикателства
Очаквано, конгресът утвърди и легитимира едноличната власт на Си, превръщайки го в най-силната политическа фигура след Мао. Той остава председател на партията, шеф на на централната военна комисия и доминира в останалите ръководни звена на партията и държавата. Напролет ще бъде преизбран за президент и е вече официално признат за "ядро на цялата партия".
Преходът към автокрация беше и показно, и образно облечен в политическа сценография със свалянето от подиума на неговия предшественик Ху Дзинтао. Си потвърди с някои малки нюанси основните параметри на неговата управленска философия - повече държава, повече идеология, повече самодостатъчност (технологична и стопанска), повече контрол върху обществото и икономиката, повече преразпределение.
"Нулевият COVID-19", който удря тежко стопанството, остава с перспектива за известно и селективно разхлабване на мерките. Ще видим повече и от политиката на "общ просперитет", която е код за частични преразпределения на доходи и ресурси в едно от най-неравните общества в света.
Председателят Си обаче е изправен пред все повече и все по-трудни за разрешаване предизвикателства. Те също имат все по-ясни очертания. Забавянето на икономическия растеж подкопава базовия механизъм за легитимация на партията и нейното управление. Социалният договор по линията – просперитет срещу несвобода, ще се разклати в още по-голяма степен.
Задълбочава се проблемът със спадащата продуктивност, който е решаващ, ако страната иска да излезе от "клопката на средно-развитите държави". Частният сектор е под все по-голям контрол, а генерира почти целия растеж.
През идните години под особен натиск ще бъде балансът между централна власт и провинциите, център – периферия. Пекин едновременно им прехвърля все повече функции, отговорности и разходи, а в същото време прилага политики, които ги лишават от ресурси и изискват ограничаване на балона на недвижимостите и свиване на задлъжнялостта. Към 2021 г. тяхната обща задлъжнялост е равна на почти половината БВП на страната, докато приходите им от продаване на земя се свиват драстично.
Геополитически амбиции
Отвъд вътрешните дела Си използва този конгрес, за да заяви ясно нарастващи геополитически амбиции. Проектът за "национално възраждане" е все по-обвързан с превръщането на страната в суперсила, която променя глобалните норми и институции.
Наследникът на Мао еднозначно обяви, че възходът на страната е "вече необратим процес", а "Китай предлага на човечеството нов път за неговата модернизация". За да няма съмнения, добави, че "силата на страната да моделира света се увеличава".
На практика Си надгражда върху неговата отколешна убеденост за необратимост на историята в правилната, китайска посока, във възхода на Изтока и залеза на Запада. Сега той започва нейната по-цялостна външнополитическа инструментализация.
Конкретните изяви на това поведение също добиват очертания. Натискът върху перифериите на страната ще се засилва. Както вътрешните – най-вече Хонконг, Синдзян, вътрешна Монголия, така и външните – най-вече Тайван, Индия, Централна Азия, Югоизточна Азия.
Инвестициите във военни способности щe се ускорят още повече, нивото им трябва да позволява реалистичен сценарий за нахлуване в Тайван около 2027 г. Ще видим и по-активна дипломация, например по подобие на международни инициативи, които създават алтернативи на сегашните институции (глобалната инициатива за сигурност).
Страната ще се позиционира все по-трайно в различни целеви държави, към които има стратегически интерес, например – Пакистан, Шри Ланка, Джибути и други. Ще се усилят и опитите за дефиниране и налагане на стандарти в технологиите, комуникациите, данните, сигурността, космоса. Това все по-често се изисква от Пекин в двустранните отношения с много държави.
В по-широк контекст, геополитическото състезание със Запада е просто продължение на тази нагласа. Погледнато по-общо, всъщност сме свидетели на обратен преход към легитимност, обърната към сила и национализъм. Много повече вкоренена във възстановяването на способностите на страната и императива на удържане на партийния монопол, все повече облечена в наратива за вековното национално унижение, отколкото в баналния политически речник на комунизма.
Всъщност превръщането на Китай в автокрация се случва на фона на зацикляща историческа тенденция, както е видно от имплозията на много от актуалните държави в тази категория – Русия, Турция, Бразилия, Иран. Подобна историческа ирония едва ли се долавя в Пекин, който от десетилетия непрекъснато чете миналото, за да моделира бъдещето.
Това е видно в историческото обсебване и свръхинтерпретация на падането на "Берлинската стена", на условията и динамиката на срива на комунистическата система. Напълно възможно е автократичният завой от последния конгрес на компартията да се окаже точка на пречупване.
Отвъд предположенията обаче, Китай е изправен пред два фундаментални риска. Единият е, че страната тепърва трябва да намери нов работещ модел, за да продължи развитието си. Вторият е, че този избор вече зависи основно от един човек.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
