В последните години свързваме конспиративните теории най-вече с руската пропаганда и с антиваксърството. Смятаме, че те се разпространяват от хора, които или умишлено искат да заблудят обществото, или имат потребност да запълнят дефицита си на познание с нещо бомбастично. И в двата случая не поставяме под съмнение, че има източници на достоверна информация по определена тема. Но винаги ли това е така?
На 19 ноември вестник „Уикенд“ излезе със заглавие на първа страница: „Сашко убит от баща си?“ Става въпрос за 12-годишния Александър от Перник, издирван от 11 ноември. Същия ден двама инструктори по делта- и парапланеризъм намериха детето – премръзнало и изтощено, но живо и здраво.
За разлика от статиите в интернет, тези на хартия няма как да се изтрият. Публикацията ще остане като пример за нарушаване на всички възможни стандарти за журналистика и журналистическа етика, за каквото не може да има извинение.
Но само в жълтото издание ли е проблемът?
Статията представя като правдоподобна хипотеза нещо, което много хора вече си мислеха. А си го мислеха поради качеството на информацията, с която бяха заливани.
Всъщност статията представя като правдоподобна хипотеза нещо, което много хора вече си мислеха. А си го мислеха поради качеството на информацията, с която бяха заливани повече от седмица.
Източниците на тази информация бяха такива, към които е нормално да се отнасяме с доверие – разследващи органи, представители на местната власт, криминалисти. Те реагираха на получените сигнали за загубеното дете и насочваха усилията на хилядите доброволци, отзовали се да помогнат.
На теория организацията изглеждаше брилянтна. Практическата ѝ реализация обаче приличаше повече на хаос. По нищо не личеше разследващите да имат някаква методика в издирването. По-скоро реагираха според получените сигнали. По същия начин и комуникираха с обществеността.
Всички сигнали и всички версии
Разследващите многократно изтъкваха, че проверяват всякакви сигнали и работят по всякакви версии. И охотно ги споделяха с широката публика. Всевъзможни експерти излизаха с още повече версии.
Така обаче не ставаше ясно кои сигнали и версии заслужават доверие и кои – не. Широката публика не е длъжна да знае това, но професионалистите затова са професионалисти, за да отсяват зърното от плявата.
Не е проблем, че в отчаянието си бащата на изгубеното дете се доверяваше на сигнали на екстрасенси. Проблем беше, че полицията ангажира собствените си ресурси и енергията на доброволците, за да проверява тези сигнали. Включително посред нощ. И че това се представяше пред медиите като смислена работа.
Не е проблем и ако криминален психолог си мисли, че детето може вече да не е живо. Проблем е, ако от висотата на професионалната си компетентност заявява това в телевизионно студио. Въпреки че е психолог, а не патолог. Тоест работата му не е да преценява за колко време в определени условия някой ще умре.
Въображението като заместител на реалността
Когато всичко, свързано с разследването, се представя като еднакво значимо, мнението на всеки става толкова важно, колкото позициите на институциите и експертите. А в целия хаос хората логично започват да се чудят – дали пък всичко не е театър, който прикрива истинското разследване? Или разследващите просто действат неадекватно?
Когато реалността е несигурна и променлива, разцъфтява въображението, което „попълва“ липсата на устойчиви структури.
В книгата си „Социална реалност и въображение“ социологът Георги Фотев развива тезата, че когато реалността е несигурна и променлива, разцъфтява въображението, което „попълва“ липсата на устойчиви структури.
Това обяснява и механизма на никнене на конспирациите.
Защо разследващите се осланят изцяло на версиите на бащата, защо не търсят в града, в който той работи, защо се проверяват сигнали на врачки – това са логични въпроси. Но когато хората, независимо дали експерти или лаици, повярват, че знаят отговорите, вече се озоваваме в света на конспирациите.
Ескалацията на конспирациите беше спряна от социалната реалност. Тоест от упоритостта на доброволците, действаха систематично, докато намериха детето.
Травматизирането на близките
„Няма да засилваме мъката на хората, попаднали в беда или пострадали от престъпление, и ще съобщаваме такива информации със съчувствие и сдържаност“, се казва в Етичния кодекс на българските медии.
Издирването на 12-годишния Александър обаче беше свързано с множество подозрения и упреци към родителите му. Защо бащата го е изпуснал от поглед, защо дава противоречива информация, защо майката е „изоставила“ детето.
Да си представим, че в огласяването на фактите, свързани с разследването, бяха спазвани елементарни стандарти. Тогава границата между криминалисти, врачки и телевизионни зрители нямаше да се размие. А инцидентът можеше да послужи за популяризиране на важната тема за хората от аутистичния спектър, сред които е и намереното дете.
Всъщност едно от малкото положителни неща в отразяването на случая беше осъзнаването, че аутистите могат да бъдат силни и борбени. Защото такива качества се изискват, за да оцелееш 9 дни в планината.
Ала по-важният разговор е за подкрепата на лицата с аутизъм и техните семейства. И за последствията от липсата ѝ. За социалното изключване и за възможностите – налични или пропуснати. За приемането и стигмата.
Когато конспирациите избледнеят, този разговор може и да започне.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
