Връзки за достъпност

Извънредни новини

Могат ли медиите и киното да кажат всичко за жертвите на насилие


Надежда Московска на фона на протест на движението #MeToo. Колаж.

Две журналистки откриват насилник на жени в киното. От това просто изречение следва много работа, статии, съдебни дела, а сега и филм. Но чакайте, има и друго: могат ли изобщо киното и журналистиката да ни разкажат всичко?

Какво става, когато искаш да разкажеш една сложна житейска история хем достоверно, хем по законите на филмовия жанр? Този въпрос възниква след гледането на един филм, показан на фестивала “Киномания”. Филмът е “Нейната дума” (She Said, 2022), по сценарий на Ребека Ленкевич.

Историята е базирана на едноименната книга на разследващите журналистки от “Ню Йорк таймс” Меган Туи и Джоуди Кантор. Тя разказва за работата им, довела до разобличаването на Харви Уайнстийн като сексуален насилник, ефективната му присъда и редица други събития около движението #MeToo.

През 2020 холивудският продуцент Харви Уайнстийн беше осъден на 23 години затвор за сексуално насилие и изнасилване. Разкритията срещу него дадоха начало на глобалното движение #MeToo. Името му стана нарицателно за дълго потулвано сексуално престъпление, извършено от човек на висока позиция.

Режисьорката на филма "Нейната дума" Мария Шрейдър е позната с германското предложение за “Оскар” от миналата година “Аз съм твоят човек”, минисериала Unorthodox, а също и като актриса.

Изпълнителният продуцент е Брад Пит.

“Нейната дума” се приема добре от критиката. Особено ласкави за отзивите за актьорската игра на Кери Мълиган, Патриша Кларксън и Саманта Мортън.

Филмът следва класическата форма на американския разследващ трилър, която удържа въреки известните проблеми на ниво ритъм, плътност на сценария и правдоподобност на диалозите.

В центъра на историята е колкото насилието над жените, толкова и стандартите в журналистиката. И сякаш балансът между тези две линии и свързаните с тях залози поражда част от проблемите.

Четвъртата власт

Това, което виждаме от редакцията на “Ню Йорк таймс”, е първо, решението да се издирват истории, свързани със сексуален тормоз, след обвиненията срещу Доналд Тръмп и силната обществена реакция. Второ – проверяването на фактите, подкрепата им с документи и свидетелства – с какво трябва да разполагаш, за да публикуваш каквото и да било.

Вестникът ще ти даде трибуна, но няма да те предпазва от последствията

Доста бегло се намесват и противоречията на самата журналистическа индустрия. Ако историята си струва, ако е продаваема, “Ню Йорк Таймс” ще ти даде трибуна, от която да кажеш своята истина, но в никакъв случай няма да те предпази от последствията. Ако тръгнат да те съдят за клевета, ако започнеш да получаваш анонимни заплахи, изданието няма да се ангажира с правната ти или друга защита.

Ако се върнем на стандартите, именно те са разликата между “четвъртата власт” и разобличаването, да кажем, в социалните мрежи. Журналистите имат нужда от легитимни източници, не е достатъчно "една жена да каже". Двете главни героини не се отказват да преследват историята, търсят пострадали и свитедели по цял свят, опитват се да ги убедят да говорят и да се подпишат под думите си.

Равни ли са жените

Пострадалите жени в историята са два вида – актриси, добили световна попуплярност, и служителки, работили за компанията Мирамакс в началото на кариерите си, но които после са се оттеглили от киноиндустрията. И ако филмът малко натрапчиво споменава имената на първите, защото те изглежда са по-важни дори за самия Уайнстийн, който постоянно пита дали Гуинет Полтроу е дала изявление, то наистина силно присъствие имат вторите.

Саманта Мортън играе бивша аститентка на Уайнстийн. Тя е една от многото жени, подписали извънсъдебно споразумение да не разкриват нищо от видяното или преживяното срещу определена, често значителна, сума пари.

В монолог на Мортън се казва веднъж, но за сметка на това експлицитно, че системата е тази, която защитава насилниците, и затова тя поема риска да наруши строгите клаузи за конфиденциалност и предоставя документи на журналистките.

В интервютата с никому неизвесните жени си проличава нещо особено важно за историята – начините, по които можеш да си слаб. Да си млад, неопитен, зависим от благоразположението на този и на следващите си работодатели. Да си от различен етнически и културен произход, който да поставя пред теб още по-големи предизвикателства и противоречиви изисквания. Да си от бедно семейство в среда на твърде големи неравенства и да имаш чувството, че ти е даден един-единствен шанс да промениш бъдещето си.

Когато повечето от тези условия са изпълнени, ти може да си травмиран веднъж от посегателството и втори път от факта, че надали ще успееш да спечелиш дело срещу човек с огромна финансова и символна власт. Тогава е възможно споразумението да ти се стори като единствена възможност да затвориш историята и евентуално да се опиташ да я забравиш.

Жертвите не сключват споразумения с насилника просто за да "получат пари"

Следователно, не става дума само за доходоносна сделка и за пари, срещу които си продал принципите си, а за несвобода, за усещането, че нямаш друг избор.

Пак в тази логика единствената героиня, която не е подписала споразумение с Уайнстийн, е мълчала десетилетия – защото е била убедена, че е виновна, задето се е оказала в ситуацията на жертва, и си е представяла, че е имала друг избор и всъщност грешката е била нейна.

Може ли да е кратко и ясно

Филмът ни връща към последователността на събитията – как се е стигнало дотук, кой е работил, кой е говорил много преди Уайнстийн да бъде осъден. Това е голямото му достойноство, но този документален разказ в известен смисъл пада жертва на жанра и типичните за него стилизации.

Разследващият трилър по условие работи както с обективни, така и с емоционални факти. Показва ни се през какво преминават онези, които водят разследването, как те понякога грешат, отчайват се, пренебрегват близките си и въпреки това продължават в името на истината и благодродната кауза.

В “Нейната дума” виждаме съпрузите на Туи и Кантор в идентични сцени – приспали децата, докато майките ги няма, сготвили вечерята, докато майките отново са на телефона. Навярно има само един момент, в който двете журналистки споделят опасенията си една с друга и си оказват непосредствена взаимна подкрепа. Само че диалогът им е възтезисен и някак неправдоподобен, макар да е ясно, че често имаме нужда да кажем тъкмо най-очевидните неща, за да ни олекне.

Редакторите също са болезнено стереотипни – стил, облекло и маниер, строго и последователно следване на стандарта, без пробойни, защото екранно време и за тяхната вътрешна драма няма. Адвокатът на Уайнстийн и бившият финансов директор на компанията са в класическата позиция на морално разкъсани герои, които са и не са съучастници. Същото важи и за счетоводителя, който подпомага разследването – хипотетично мрази началника си, но има нужда да бъде убеден в сериозността на престъпленията, за да предприеме конкретни действия.

Злото и доброто

Патосът, с който се очаква, че трябва да говорим за битките за справедливост, е героичен. Борците за свобода и равенство следва да бъдат възвеличани, ако ще това да ги лишава от някои човешки измерения. Престъпниците и насилниците трябва да бъдат заклеймени, а понякога дори демонизирани.

Мария Шрейдър показва Харви Уайнстийн единствено в гръб, на среща в редакцията на вестника. Това става в момент, когато статията е вече готова и се обсъжда правото му на отговор. Тилът му, дебелият врат и арогантното говорене, което цели да направи невъзможна всяка съпротива, да се наложи. По-рано сме чули гласа му в запис от момент, в който се опитва да накара момиче да отиде с него в хотелската му стая, и по телефона в разговори с журналистическия екип. Уайнстийн няма лице.

Във филма не се вижда лицето на насилника Уайнстийн, той е показан само в гръб

Нямат лица и всички онези, на които той се е обаждал, за да им каже колко държи на някоя своя бивша служителка, което ще рече, че не би трябвало те да я взимат на работа, и те са се съгласили.

Заета с архетипно отвратителната фигура на властния насилник и героичния образ на отдадените журналисти, драматургичната рамка и сюжетна структура на “Нейната дума” сякаш не успява съвсем да покаже системните проблеми отвъд мълчанието на пострадалите и на свидетелите на насилието. Че мълчанието произтича от същото място, от което и насилието – от структурата, която допуска и възпроизвежда злоупотребите. Затова и моментите, в които системното е назовано, са най-убедителни – като споменатия по-горе монолог на героинята, изиграна от Саманта Мортън. Въпросът, който остава след филма, навярно е свързан точно с това – как и доколко можем да кажем, да се разгневим, в какво и кого можем да обвиним в журналистически материал или в художествено произведение. Защото не всичко може да бъде доказано и показано.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • 16x9 Image

    Надежда Московска

    Надежда Московска води предавания за литература по Програма "Христо Ботев" на БНР. Вълнува се от проблемите на превода и тълкуването, и ги търси в литература, кино, музика, медии, а често и в съвсем ежедневен контекст.

Facebook форум

XS
SM
MD
LG