От средата на 2021 България навлезе в поредица парламентарни избори и паралелна серия служебни правителства. Някъде между тях се промъкна сложно коалиционно управление, което беше компромисно, нетрайно, с предизвестен разпад.
Избори два пъти в годината е пределна честота, правно и технически. Но с чести избори живеят утвърдени демокрации и те не се смятат за дълбока криза, камо ли срив.
Затова да попитаме: като говорим за криза, за голяма криза, а напоследък и за заставане на ръба на вътрешен срив, имплозия на държавата и други в тази катастрофична стилистика, какво имаме предвид? И каква е алтернативата?
Без паника
Честотата на изборите поражда несигурност, това е разбираемо. Но структурни основания за паника няма, освен ако си представяме сценарий от типа на Ваймарската република в навечерието на 1933 година. Като изключим подобна фантазия, да се запитаме защо отсъствието на редовно правителство се смята за ужасна драма. Липсата му води до трудности, неудобства, мъчнотии, да ги наречем дори изпитания. Бюджетът не е ясен, европейските средства за възстановяване се бавят, настъпва административна неяснота, правят се резки кадрови смени, инвестиционната среда се влошава. Всичко това е известно, дори тривиално. Но да пламват истерии и да се призовават боговете е неуместно.
Каква е алтернативата
От началото на кризата ГЕРБ упорито повтаря рецептата „стабилност“. До края на 2022 внушението, че ще прекратят хаоса и ще върнат стабилността изглежда вяло послание. По правило оферти за връщане назад не са вдъхновяващи. А в случая избирателят инстинктивно разбира и накъде сочи конкретно тази.
Алтернативата за стабилността не е рекламен трик. Тя е автентична, защото именно това може да предложи ГЕРБ. Дори да измислят друга формула, ако си върнат властта, тъкмо това ще направят, още от същото, както се казва. Ще стабилизират управлението във вида познат от 2009-2021. Подобна реставрация на стабилността не изглежда желана и става все по-слабо вероятна.
„Криза“ е дума, която комбинира две значения – неблагоприятно състояние и решение за излизане от него. В настоящата ситуация на парламентарна криза натежава вторият момент. Защо? И как става това? По силата на каква логика?
На първо място и над всичко останало трябва да застане простият въпрос: може ли България да е на дъното на всички класации, но за това обстоятелство никой да не е отговорен? То природно състояние ли е? Не е ли проточила се над десетилетие криза? Няма нужда от конкретни позовавания, достатъчно е да се отчете фактически очевидното – най-бедна, най-корумпирана, най-зле работещо правосъдие, най-овладени медии и пр. Дори да се спори за някои от тези индикатори, „най-бедна“ е достатъчно за да се очаква промяна във властта, която и да е тя.
След констатация на очевидното се питаме защо „най-бедна“ и „най-корумпирана“? Въпросът подканва операциите на властта да бъдат осветени и огледани отблизо. Изнесените досега свидетелствата са забележително достижение на „кризата“, на нестабилността и хаоса. ББР, Капитан Андреево, магистралите, прегръдката на Газпром, прокурорският чадър са част от мащабните разкрития за кратък период.
Не са ли това симптоми на дълбока и протяжна криза? Само един от тях е достатъчен за да се очаква смяна във властта, която и да е тя.
Да се оспорват тези фактически констатации би било нелепо. Но срещу тях нерядко се посочва като аргумент видимата неразбория в парламента и празното място на редовната изпълнителна власт. В този план също е добре по-внимателно да се вгледаме в състоянието на парламента.
Умерен оптимизъм в кризата
Партиите не могат да формират мнозинство, много са, различни са, някои са с несъизмерими ориентации, други безусловно не приемат коалиция с ГЕРБ и ДПС. Парламентът по дефиниция е място на раздори и подобна картина е тривиална възможност за всеки парламентарен режим. В конкретния случай тя има обаче и нетривиални следствия. В тях може да се открие и смисълът на кризата, нестабилността и хаоса.
В парламента всички партии се държат като опозиционни, една срещу друга, всяка срещу повечето или срещу всички други. Тази настръхнала опозиционна среда със сигурност прави твърде трудно прокарване на корупционни проекти в пределните форми на овладяване на цели държавни сектори – енергетика, митници, строителство на магистрали и пр. За тази цел е нужно време, непрекъснатост на властта и административно спокойствие (т.е. стабилност).
Нещо повече, в своята опозиционна изостреност партиите се наблюдават, следят, дебнат за всякакви действия, а несъмнено и за тъмни договорености. Изобщо високият корупционен процес няма как да върви гладко и безметежно като в годините на стабилността. След цяла епоха на корупционна стабилност напълно здравословно е да настъпи временно объркване.
Видяна в тази перспектива настоящата кризата не е точно криза, а закъсняло решение на друга криза. Тя сама работи за стратегическия свръх-приоритет на България – разграждане на условията поддържащи високата корупция.
На парламентарната криза в България може да се гледа с умерена доза оптимизъм, като на пауза в корупционния процес, който трови политическата сфера.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
