Една вечер в началото на 70-те години младо българско семейство, което пътува във Франция, е поканено в дома на 13-годишната Мари Врина.
Тогава тя за пръв път чува как звучи българският език и мигновено пожелава да го направи свой. "Нещо, което ми е трудно да определя, се отключи в мен", каза тя в речта си, когато получи титлата "Доктор хонорис кауза" в СУ "Св. Климент Охридски" в началото на февруари.
Днес Мари Врина-Николов е професорка по българистика, превела на френски Йордан Йовков, Иван Вазов, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева, Виктор Пасков, Георги Господинов и много други.
Пред Свободна Европа Мари Врина-Николов каза, че българската литература от времето на социализма и характерния за него критически реализъм си остават чужди за нея.
По време на перестройката и в началото на прехода обаче се появяват няколко неочаквани заглавия като "Балада за Георг Хених" на Виктор Пасков, а по-късно и "Естествен роман" на Господинов - една от най-емблематичните български книги за 90-те години.
Говорим с Мари Врина-Николов в почивката на една конференция, в която тя участва - "Литературата и преходът след 1989 г.". Специалистите, които говорят, са се готвили за нея 5 години. Резултатът е цялостен поглед върху книгите на прехода.
Днес българската литература е извървяла дълъг път според проф. Врина-Николов. Тя вече засяга теми, които вълнуват цяла Европа, а български книги се превеждат все повече. Апогеят идва отново с Господинов, чийто роман "Времеубежище" в превод на английски спечели престижната международна награда "Букър" за 2023 г.
"Литературата и изкуството успяха да осмислят живеенето на социализма и по някакъв начин да обработят травмата на това живеене и всички последици, които то е дало", каза на откриването на конференцията проф. Амелия Личева, декан на Факултета по славянски филологии в Софийския университет. "Литературата и изкуството свършиха своята работа - колко са били чути е друг въпрос".
"Мутренските години" и митологемата
По думите на проф. Милена Кирова от Софийския университет литературният преход в България се състои от средата на 90-те години до края на първото десетилетие на 21 век. Тя казва, че според критиците през 90-те години българската литература не успява да отговори на бурните исторически събития и да се разгърне в голям роман.
Така наречените „мутренски години“ обаче дават сюжети за много истории за години напред, включително и през второто десетилетие на новия век, когато излизат „Пернишки разкази“ (2012 г.) на Здравка Евтимова и „Български рози“ (2016 г.) на Георги Тенев.
"Мутренски години" е израз, с който обикновено се означават 90-те години. Тогава по улиците на големите градове се появяват "борците" - така се наричат "мутрите" в началото. Това са хора със златни ланци, бухалки в ръцете и заплашителен вид. Те крадат коли, продават дрога, чупят витрини. После някои от тях заемат височайшите места на своите убити босове - хората с уж по-изтънчени маниери.
В литературата от онова време стават популярни "вулгарните романи" на Христо Калчев, който описва живота на "мутрите". Художествените им качества са оспорвани.
С времето българският роман се модернизира, броят на изданията се увеличава, социалните теми присъстват все повече в сюжетите. Появяват се и силни авторки в жанра на магическия реализъм, например Елена Алексиева („Свети вълк“, 2018 г.).
През второто десетилетие на 21 в. литературата вече отразява и друго, по-актуално лице на прехода. Едно от ключовите исторически събития по това време са протестите през 2013 г., които вдъхновяват романа „Орлов мост“ (2015 г.) на Владимир Зарев.
През 2013 г. Делян Пеевски, днес председател на парламентарната група на ДПС и санкциониран за корупция по глобалния закон "Магнитски", е избран за председател на ДАНС. Това предизвиква няколкомесечни масови протести в цялата страна срещу тогавашното правителство на БСП и ДПС с премиер Пламен Орешарски. По това време Пеевски притежава медийна група и името му вече се свързва със съмнения за корупционни практики, по които прокуратурата така и не му повдигна обвинения.
През второто десетилетие на века стават особено популярни и антиутопиите, вдъхновени от историческия опит с тоталитаризма. В началото на третото десетилетие преходът вече е престанал да бъде действителност в исторически план, но в литературата той се е превърнал в митологема, в "еталон за социална злина", казва проф. Кирова.
Престъпленията на режима
Преходът дава възможност на литературата да осмисли не само себе си, но и събития, за които по времето на социализма не е било възможно да се говори. Това се случва отчасти благодарение на отварянето на държавните архиви, които разкриват тъмните тайни на режима.
Така през второто десетилетие на 21 век се появяват книги като „Поразените“ на Теодора Димова, която засяга Деветосептемврийския преврат, както и романът „Кротките“ на Ангел Игов, който разказва за кървавите събития около "Народния съд".
На 9 септември 1944 г., малко след като Съветският съюз (СССР) обявява война на България и съветската армия нахлува в страната, е осъществен държавен преврат, с който започва управлението на комунистическата власт.
По-късно, от декември започва да действа така нареченият Народен съд, който ликвидира предишния политически и интелектуален елит.
В литературата от прехода намира място и насилствената асимилация на българските мюсюлмани, извършвана през 70-те и 80-те години на миналия век. Мари Врина-Николов казва, че това е централна тема в антологията "Когато ми отнеха името" на Зейнеп Зафер и Вихрен Чернокожев от 2015 г. Там тези събития са "болезнена памет за поколението, което ги е преживяло".
Темата присъства и в романите "Керван за гарвани" на Емине Садкъ и "Лавандуловото момче" на Бюрхан Керим, където въпросните събития са вече в миналото и се споменават като част от семейната история на главните персонажи.
Новите поколения
През последните няколко години се появяват и нови поколения писатели, които или нямат съзнателни спомени от 90-те години, или имат съвсем детски такива, казва доц. Ани Бурова. Това бележи нов период в българската литература, в който преходът е разглеждан от по-голяма дистанция.
Доц. Бурова разглежда няколко романа от последните години, в които намира редица прилики. Става дума за "Анна и планината" на Невена Митрополитска, "Направени от вина" на Йоанна Елми, "Нас, които ни няма" на Антония Апостолова и "Дом за начинаещи" на Еманул Видински.
В тези истории има усещане за бедност, разпад, липса, а преходът и 90-те години са период на съзряване. Основни теми са разпадналото се семейство, липсващите родители, емиграцията, като по-късно връщането в родината се превръща за героите в катарзис, във финал на порастването.
Носталгията
Не всяка литература, която се издава след 1989 г. в България обаче, е актуална на времето си. Проф. Инна Пелева от Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ изследва издания, в които носталгията, не само по комунистическия режим, но и по миналото като цяло, е осезаема.
По думите на проф. Пелева днешната българска литература „не е най-активният агент“ на носталгията по социалистическа България, но такава носталгия все пак има дори и при автори, които не симпатизират на режима като Стефан Коспартов („Когато капят кестените“) и Емил Тонев („Понякога ангели“).
Единственият пример за художествена книга с автентична носталгия по социализма, който дава проф. Пелева, е „Тръбачът на равнината“ на Иван Крумов - бивш главен програмен директор в БНТ.
Според проф. Пелева съвременната литература често се връща и към реалността в България преди 1944 г., особено към българското село, което „върви заедно с един нов регионализъм“.
В този тип сюжети тя забелязва, че често присъства темата за завръщането от чужбина или от големия град в малкото затънтено село. Там нерядко присъства специфичен персонаж - старица, местна, останала последна в опустялото село, която познава билките, има странни способности, може да лекува.
"Тези натрапливости казват много, те изговарят усет за болно настояще, споделят надежда, че в миналото, което е живо и някъде тук, ни чака цяр", казва проф. Пелева. „Това е жалба по един много традиционен начин на писане, по някаква представа за класичност в литературата. Напълно класически, автентичен консерватизъм, няма интернет, няма олигарси, празно място с няколко къщи, една старица, малко кокетиране с фентъзи, тук-таме някоя самодива – огромна територия".
Носталгията по миналото според нея не само не се ограничава до социализма, но и предстои някой ден самият преход да се превърне в повод за такава.
По думите на проф. Врина-Николов обаче днес по-важно е как се пише, отколкото какво. Тя препраща към думите на Хорхе Луис Борхес, че всичко е вече написано, но това, което е различно, е как разказваме.
* Анализите на цитираните тук автори бяха представени сред много други на конференцията "Литературата и преходът след 1989 г.", организирана от преподавателите в Софийския университет доц. д-р Ани Бурова, проф. дфн Николай Папучиев, д-р Славея Димитрова и д-р Кристиян Янев на 1 и 2 февруари.
Форум