Изразите „демографска криза“ и „демографска катастрофа“ се повтарят толкова често, че сме свикнали да възприемаме описваната от тях реалност като обективен факт. Населението на България не само е намаляло с близо 2 милиона души за 30 години, а и застарява. Това означава по-малко работна сила в обозримо бъдеще, по-ниска социална защита, по-малко пари за пенсии.
Какво обаче стои в дълбочина?
Два противоположни проблема
Проблем със застаряването на населението има в голяма част от развитите страни, не само в България. Изпробват се различни стратегии за компенсирането му – повишаване на пенсионната възраст, привличане на мигранти, политики за повишаване на раждаемостта и за задържане на младите и работоспособните ѝ обитатели.
Населението в световен план нараства. През 1987 г. то преминава границата от 5 милиарда души, а само 35 години по-късно е вече над 8 милиарда.
В същото време населението в световен план нараства. През 1987 г. то преминава границата от 5 милиарда души, а само 35 години по-късно е вече над 8 милиарда. Това е увеличение с над 60 % към 2023 г.
И макар за този период тенденцията да се забавя, по прогнози на ООН световното население ще продължи да нараства през следващите няколко десетилетия дори ако темпът на раждаемост е по-нисък от очаквания.
Това води до друг проблем – недостиг на ресурсите за поддържането на живота на хората по света. Проблемът става още по-сериозен, когато вземем предвид неравномерното разпределение на тези ресурси, значителен дял от които отива в развитите страни.
Потребността от имигранти и съпротивата срещу тях
Чисто математически, развитите страни няма да имат проблем със застаряващото население, ако приемат достатъчно имигранти в работоспособна възраст. Федералната агенция по заетостта в Германия например е изчислила, че страната има нужда от 400 000 работници от чужбина на година.
В Германия промяната се вижда с просто око – вече една четвърт от населението ѝ е с миграционен произход
Социалният живот обаче не е само математика. Значителният брой чужденци в едно общество неизбежно го променя. В Германия промяната се вижда с просто око – вече една четвърт от населението ѝ е с миграционен произход.
Дори на държавите с утвърдени миграционни традиции е трудно да уцелват мярата между интегрирането на чужденците в местното общество и неговите норми, зачитането на собствената им култура и уважението към личността им.
Още повече, че една личност невинаги се идентифицира с клишетата за културата, от която произлиза. Не всички българи например искат да бъдат асоциирани с народни танци, шопска салата и ракия.
Тези трудности понякога водят до конфликти, което пък налива масло в антиимигрантските настроения.
България – страх и липса на интеграция
Повече от 30 години след 1989 г. България продължава да възприема себе си като страна на емиграция, а не на имиграция. И да се държи като такава.
България на практика няма работеща политика за интегриране на чужденци
България на практика няма работеща политика за интегриране на чужденци. Да не говорим за бежанците, които са възприемани основно като заплаха, с изключение на украинските. Но бежанците от Украйна също срещат сериозни проблеми в интеграцията си, например с признаването на професионалната им квалификация.
Актуалният страх, дошъл в контекста на австрийските условия за пълноправното приемане на България в Шенген, е страната да не бъде принудена да спазва Дъблинските споразумения, поради което да приема повече бежанци.
Председателят на националпопулистката партия „Възраждане“ Костадин Костадинов заплаши, че България ще се „превърне в най-големия бежански лагер в света“. Това е невъзможно, защото най-много бежанци има в Иран, където те са над 3,4 милиона души – повече от половината българско население.
Как да привлечем хора, които не искаме
За да няма недостиг на работна ръка, са необходими 100 000 работници от трети страни, смята министърът на икономиката Богдан Богданов. Според него проблемът на България да не успява да задържи близо половината от чуждестранната работна ръка, която приема, може да се реши с няколко законодателни промени, улесняващи интеграцията.
На общия ксенофобски фон позицията на министъра е революционна. Интеграцията обаче изисква много повече от няколко законодателни поправки.
Интеграцията не може да се осъществи без нагласа за приемане на другия
Интеграцията не може да се осъществи без нагласа за приемане на другия. А това е трудно в страна, която приема като чужди дори собствените си етнически малцинства.
За да е възможна интеграцията, много сфери трябва да се променят, включително образователната система. Защото тя е скроена единствено по мярата на етническите българи.
Няма как децата на 100 000 имигранти да се почувстват пълноценна част от българското общество, ако са длъжни да учат „Аз съм българче“, без на образователната система да ѝ хрумва, че и те биха могли да научат българските деца на нещо и да обогатят живота им.
Защо поощряването на раждаемостта не е решение
Широко разпространено е убеждението, че ако се създадат подходящи условия, раждаемостта ще се повиши. Например повече детски градини, по-големи надбавки за деца, по-дълга платена отпуска след раждане, гъвкаво работно време за родителите.
Раждаемостта в развитите страни обаче намалява не поради липсата на стимули, а защото родителството вече не е единствената житейска перспектива за една жена. Колкото в по-голяма степен жените имат достъп до образование и професионална реализация, толкова повече са склонни да раждат по-късно и по-малко деца.
Мъжете, от своя страна, също не бързат да се гмурнат в отговорността на родителството. За тях често други неща се оказват по-важни. Например да са се развили професионално, да са постигнали финансова стабилност или дори просто да са си поживели.
Обратното можем да видим в страните, в които жените нямат достъп до образование и разнообразни типове професионална квалификация. Както и в гетата в България, където ситуацията е аналогична. Там се раждат повече деца. Че детската смъртност е по-висока, е друг въпрос.
По времето на социализма има период, когато абортите са силно ограничени, но според наличните данни те са в пъти повече, отколкото в наши дни.
Забраната на абортите също не е решение. По времето на социализма има период, когато абортите са силно ограничени, но според наличните данни те са в пъти повече, отколкото в наши дни.
Освен това няма гаранция, че децата, в чието раждане и развитие държавата е инвестирала, няма да емигрират.
Има само един начин да се повиши раждаемостта така, че чувствително да се промени демографския профил на населението. И той е описан в „Разказът на прислужницата“ на Маргарет Атууд – на жените да се забрани да учат, да работят и дори да четат, за да служат единствено за разплод. И да се затворят границите, за да не избягат.
Ако този вариант не ни харесва, рано или късно ще ни се наложи да преглътнем имиграцията. И факта, че тя неизбежно ще ни промени.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Форум