Договорът от Аахен, подписан от германския канцлер Ангела Меркел и френския президент Еманюел Макрон на 22 януари, изглежда като подновяване на брачния обет от застаряваща европейска двойка, която не е загубила любовта помежду си, но без никаква перспектива за секс.
Още от начало беше ясно, че този акт ще включва в себе си повече символизъм, отколкото съдържание.
Аахен е била столицата на Франкската империя на Карл Велики, която е включвала в територията си днешна Франция и Германия. В земите й са попадали и голяма част от териториите на другите четири основателки на Европейски съюз – Белгия, Италия, Люксембург и Холандия. Подписването на договора от вторник идва точно 56 години след Елисейския договор, който формализира френско-германското партньорство, водеща сила в интеграцията на Европа от десетилетия.
Новият договор е сигнал за тревога
Новият договор е сигнал за тревога в други европейски страни. Политици от някои от по-малките държави членки изказаха във вторник притеснения, че подписването на договора между Берлин и Париж ще засили още повече тяхното влияние, което може да означава, че всяко решение на Европейския съюз ще бъде предначертавано от тях, особено след излизането на третата най-голяма държава членка – Великобритания.
Мотор, който се задъхва
Въпреки това страховете за Европейски съюз, доминиран от двете държави, които взимат всички решения, са преувеличени. Франция едва ли ще получи подаяния от Германия, за да върне предишното си величие, а Париж от своя страна едва ли ще върне Елзас и Лотарингия на старите си владетели, както смъртният враг на Макрон – Марин Льо Пен твърди.
Истината е, че френско-германският мотор се задъхва и затова има няколко причини. Най-очевидната е, че Европейската общност от 1963 г., не е ЕС от 2019 г.
Във Франция и Германия живеят едва 30 % от гражданите на блока. В Европейския съвет, който е най-важната институция на съюза и взима решенията в Брюксел, системата за гласуване с „двойно мнозинство“ изисква гласуването на поне 16 държави, които представляват 65 % от населението на ЕС. Казано просто, за Франция и Германия е необходимо да си сътрудничат с другите, както сега, така и за в бъдеще. Отделно от това, единодушието е необходимо в много от гласуванията, така че държавите се стремят да имат колкото може повече от страните членки на своя страна, за да не бъде повлиявано твърде силно върху националните суверенитети.
Това, общо взето, е най-вълнуващото.
Европейската общност от 1963 г., не е ЕС от 2019 г.
16-те страници на подписания във вторник документ са плачевно посредствени. В тях се говори за задълбочаването на междусъседските връзки по отношение на здравеопазването и образованието, за ангажимент към сближаването на политиките по отношение на икономиката и работната сила, за „граждански фонд“, който да подпомага партньорствата между градовете и междусъседските инициативи като центрове за обучение на двуезични деца и връзки на публичния транспорт. Също така съществува и предложение за установяването на съседска асамблея, която да се среща два пъти в годината, но няма да има право да взема решения. Предложения има и за френско-германски съвет по сигурността, за който Меркел се надява, че ще се превърне в „обща военна култура“, която „допринася за създаването на европейска армия“.
Вял манифест
Изчезнали са истинските евро-федералистки (и френски) мечти за общ бюджет на Еврозоната, както и за нейн финансов министър. Няма ги също и идеите за по-силен Европейски парламент и цялостен банков съюз. На тяхно място имаме вял манифест на двама отслабени политици, които са изправени пред стряскащи препятствия. Заради протестите на „жълтите жилетки“ във Франция Макрон загуби желанието си за реформи и все повече прилича на президент, който ще се задържи само един мандат. Меркел, която е вече с единия крак извън управлението, е изправена пред тежки местни избори в някои части от източна Германия по-късно през годината. Партиите на двамата лидери пък са изправени пред унижение на предстоящите след четири месеца европейски избори.
И така френско-германската двойка ще продължи да „воюва“ и през 2019 г., вероятно без британците, но ще бъде изправена пред по-силни националисти, както на вътрешната сцена, така и в други части на ЕС. Тя ще трябва да се изправи и срещу трънливата Вишеградска четворка, жилещата северно-балтийска ос и непредвидимите средиземноморски държави, в опит да постигне някакъв консенсус в ЕС, докато тихичко си мечтае за веселието на 60-те.
