Ето че историята отново се намеси в политиката. В случая става дума за политиката, свързана с евроинтеграцията на Западните Балкани. И по-специално за един акцент в скорошната словесна престрелка между София и Белград, която остана слабо забелязана: че сръбският външен министър сравни значението на "косовския въпрос" за Сърбия и значението на националната принадлежност на Гоце Делчев за България.
Ето точните думи на Ивица Дачич:
„Както имаме разбиране по въпроса за българската национална идентичност, езика или Гоце Делчев, така очакваме и разбиране [от страна на България] за значението на косовския въпрос за сръбския народ. Това изявление на българския премиер [в което Борисов говори за европейската политика за Косово] не се отнася за квотите за риболов или качеството на сръбското сирене в преговорите с Европейския съюз, а се отнася за териториалната цялост на Сърбия.“
Смисълът на сравнението
От един порядък ли са проблемите за „българската национална идентичност“ на историческа фигура като Гоце Делчев, от една страна, и статута на Косово като сръбско и свързано с „териториалната цялост на Сърбия“? Може ли в замяна на признание на българска етническа принадлежност на Гоце Делчев, България да промени своята досегашна позиция за признаване на обявилата през февруари 2008 г. независимост държава Косово? Нещо признато вече и от над 100 държави по цял свят.
Гоце Делчев и Косово са обаче теми от доста различен порядък. Делчев е един от многото дейци и ръководители на ВМОРО, които са българи, но се борят за Македония и македонската казуза е смисъл на техния живот. Ето защо най-нормално е той да принадлежи на България и Македония едновременно, и да ги свързва, а не да ги разделя.
Това се отнася не само за Делчев, а за всички активисти на ТМОРО/ВМОРО от този период.
Размисли от затвора
Особено показателно е едно свидетелство на днес тачения в Република Северна Македония Павел Шатев, един от солунските атентатори от април 1903 г.
Говорейки за централния затвор в Солун „Едикуле“, където прекарва през 1903 и първата половина на 1904 г., Шатев пише за затворниците „българи“ следното: „Едни бяха фанатизирани националисти максималисти, а някои гледаха на македонската проблема с девиза „Македония – за македонците“ т.е. че тя трябва да бъде на всички населяващи я народи.“
Девизът „Македония – за македонците“ се схваща като послание, че Македония трябва да бъде на всички населяващи я народи
Но и добавя: „Имаше и такива, които се чувствуваха само като българи, имаше и такива, които смело заявяваха, че са българи по народност, обаче преди всичко се чувстват като македонци. Мнозина от последните заявяваха: „Македония е едно, а България е друго.“ Тази фраза се разнасяше от уста на уста, като някои се стремяха да обосноват девиза “Македония – за македонците“, обаче мнозинството от затворниците смяташе, че не е далеч деня, когато Македония ще бъде присъединена към България.“
Видимо спомените на Шатев демонстрират убедително както различните начини, по които може да си „българин“, така и различните начини, по които може да си „македонец“. И да си представяш бъдещето. Както и своеобразната историческа динамика и нестабилност на идентичността и политическите проекти в различни контексти.
Косово, една друга история
С Косово нещата са от съвсем различен порядък. Тук още от края на 19 и началото на 20 в., когато то представлява територия от Османската империя, е налице силно надмощие на огромното албаноговорещо мнозинство, възлизащо на впечатляващите около ¾ от цялото му население.
Това, което според сръбската национална идеология в края на 19 и началото на 20 в. е „Стара Сърбия“, на практика е по-скоро, макар и все още неточно „Нова Албания“. След австро-османските войни от края на 17 в. това население постепенно заема областите Косово и Метохия в империята на султана.
Ала за разлика от твърдата българска идентичност на Гоце и неговите съратници, за които говори и министър Дачич, съчетана със силна отдаденост на борбата за Македония, сред мюсюлманското и християнското население в Косово по това време съвсем не са налице твърде избистрени национални идентичности. Нито албанска, нито сръбска.
Християнското население е обикновено индиферентно по въпроса за някаква сръбска идентичност, интересува го просто да не е повече под „турска власт“
Националното съзнание е твърде слабо и религията напълно се отъждествява с етническата идентичност – мюсюлмани и християни. Самото определено малцинствено славяноговорящо и християнско население е обикновено индиферентно по въпроса за някаква сръбска идентичност, стига да не е повече под „турска власт“. И това на фона на почти категоричните предпочитания на косовските албаноговорещи мюсюлмани най-вече към самата Османска империя. Албаноговорещият елит нарича себе си „арнаути“ и все още смята названието „албанец“ за обидно.
В този смисъл нищо не говори толкова категорично, че присъединеното през 1912 г. към Сърбия Косово наистина би трябвало да бъде част от сръбската територия, или пък от бъдеща албанска. Дори и през 1915 г., когато за около три години, Косово вече става временно част от територията на българската държава, то продължава да бъде ¾ мюсюлманско (или албанско), без да се открояват там нито някакви „сърби“, нито „албанци“.
И ако и в Македония по същото време бихме могли да се натъкнем на наистина подбно национално индиферентно население, то това не важи в никакъв случай за Гоце и лидерите на Организацията.
Затова и паралелът на Дачич е неуместен.
Националната идентичност като динамична категория
Всички разгледани случаи обаче илюстрират категорично, че националната идентичност може и е една твърде динамична категория. Тогавашните „българи“ в Македония са станали междувременно „македонци“. Някогашните селяни християни в Косово са вече „сърби“. А някогашните мюсюлмани арнаути, лоялни на султана, са вече „косовски албанци“.
Но именно поради тази динамика на идентичностите и българите, и македоците, и сърбите, и косовските албанци могат да станат един ден и истински европейци, каквото и да означава това. И е добре историческите крамоли да не ги карат да пропуснат този си шанс. И това не бива да се забравя. В никоя от столиците на споменатите държави.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
