Датата е 18 май 2020 г., а новината гласи: Софийският университет ще приема студенти по право и журналистика без изпит. За мнозина подобен подход беше равносилен на катастрофа – храмът на висшето образование се оказа сякаш безстопанствен, защото през настоящата година всеки би могъл да получи достъп до учебния процес. Без специални изпити, само с матура.
Дали обаче катастрофата се състои в това? По-скоро не. Дебатът за ролята на матурите не е сред най-адекватните, защото разговорът не трябва да е за входа, а за изхода на висшето образование.
Ощетено усещане за справедливост
На фона на силно ощетеното усещане за справедливост в българското общество днес тревогите от широко отворения вход на юридическата специалност, чиито кадри би следвало да са първите отговорници за нейното съдържание и спазване, изглеждат логични. В последните дни няколко големи скандала занимават обществото. И всички те са свързани по един или друг начин с дефицит на институционална власт и избирателно действие на държавните институции.
Бизнесменът Васил Божков посегна към хумора, за да онагледи твърдението си как висши държавни чиновници са го изнудвали. Държавното обвинение вече 19 месеца проверява Владислав Горанов за апартамента, в който живее, без да плаща наем. Министърът на земеделието и храните не иска да огласява измами с довода, че Европа ще ни спре парите. Според държавния строителен контрол строежът на Алепу не е сграда, макар за всички да е очевидно, че е тъкмо това.
Всички тези сюжети създават впечатлението за специални и обикновени граждани, както и за различното им третиране. Институциите обаче би следвало да бъдат личностно неутрални – еднакво близо и далеч от всекиго. Принцип, който е болезнено нарушен в последните десетилетия у нас. Ето защо чувствителността на обществото към специалистите по право е толкова голяма – прокуратурата работи проблематично, съдът се произнася в разрез с всяка етична норма, но в съгласие със закона, нормативни актове се произвеждат в полза на бизнес интереси.
Високите очаквания
По тази причина и е оправдано високото очакване към бъдещите юристи от школата на Софийския университет – те поемат упованието, че чувството несправедливост, деформираното законодателство ще бъдат премахнати, или поне туширани.
Гледано от позиция, външна спрямо академичния живот, на мнозина би се сторило, че подборът на юридическите кадри зависи от качествения филтър на входа на университета. Казано направо: изпитът е натоварен с функцията да отсее подходящите бъдещи прависти, които системата след това само да обучи.
Погрешна перспектива
Твърдя, че тази перспектива е изначално погрешна. Първо: десетилетия наред входният контрол върху юридическите специалности беше поверен на предмети като „История на България“ и „Български език и литература“. Факт, зад който стоят зависимости, свързани с широко разпространената практика на паралелното образование под формата на провеждани в хола на университетския преподавател частни уроци.
През това паралелно обучение на кандидатите за студенти се предлагат готови теми, написани по утвърден начин и с формули, представляващи ключове, насочващи проверителя не към смисъла на текста, а към това кой частен учител стои зад подготовката на дадения кандидат-студент.
Този формат е твърде далеч от разбирането за добър начален подбор. Сред примерите биха могли да бъдат посочени юристи с дипломи от СУ като Цецка Цачева и Данаил Кирилов, заемали най-високия правен подиум в държавата. По всичко личи, че проблемът с неадекватността на изпита, служещ за допускане до специалност „Право“, не е от вчера. Традиционният подбор не успява да изпълни нито една от целите си.
За научеността
Преминаването на тази бариера не е доказателство за наученост на кандидат-студента извън заучения материал – неговите обща култура и начетеност не личат. От начина на прием не личат и качества, които очертават възможностите му за бъдеща наученост. Защото няколко наизустени теми са маркер за прилична техника на запаметяване, но не и на нещо друго.
Ето защо изглежда ясно: наизустили, но необучаеми – люде с такъв профил са приемани с изпити, в чиято ефективност като входно сито се кълнат мнозина, без да става ясно защо.
Настоявам още, че проблемът далеч не опира само до правните специалности, а до образованието като цяло.
Обучение по време на карантина
Според разказа на мой приятел, студент по „Право“ в СУ, до началото на сесията в онлайн учебни форми са се появили едва трима преподаватели. Не един и двама преподаватели се възползваха от блокираната аудиторна работа, за да се отдадат на по-дълъг уикенд. Възприети бяха и странни решения, сред които е споделянето на текстове за подготовка със студентите без практическа възможност за диалог и задаване на въпроси. Припомням, че правото е материя, пораснала именно върху диалога. Няма ли дебат, няма правна наука и практика. На това отдаваме и задължителната подготовка по реторика на бъдещите юристи.
Не по-различна е картината в УНСС. Да, там също обучават бъдещи юристи, макар висшето училище според заглавието си, да е с икономически профил. Познати споделят, че през първите седмици на извънредното положение занятия практически не са се провеждали, а след това преподавателите са се появявали един по един. Последните са регистрирали присъствие едва преди самото начало на сесията, а неохотата им е видима по разменените писма между тях и студентите.
В други университети бяха измислени още по-ексцентрични форми: текстови материали се изпращаха на електронни пощи, до които достъп имаха цели курсове. Навярно дори най-големият оптимист не би си представил подобен обучителен процес като смислен и ефективен.
До болка познати въпроси
Всичко това поставя отново до болка познати въпроси. Първият от тях се отнася до съдържанието на образователния процес във всички аспекти на това понятие. До каква степен имаме право да търсим ефикасен контрол на входа на университетите, след като на всички би следвало да е ясно, че образователните усилия, положени от преподавателското тяло, в много от случаите биват повече от недостатъчни?
Имаме ли право да очакваме изпитът да подбере сякаш от само себе си бъдещите добри професионалисти, на които да изгубим голяма част от времето в рамките на 5 години, за да ги снабдим с дипломи, очаквайки, че сме ги взели научени или да им вменим отговорността да са самообразоват при безучастни преподаватели?
Ако утрешните випуски, създадени от правните факултети, излязат проблемни откъм начетеност и етика, входният изпит ли би бил виновен? Ще прехвърлим ли отговорността на процедурата, която изглежда анонимна, за която никой няма да поеме лична отговорност, макар тя да е плод тъкмо на нашата договорка? Склонни ли сме да приемем провала си? Последният въпрос би могъл да бъде генерализиран до готовността да признаем кривиците си въобще.
Матурата, макар и проблемна в много отношения, не би била виновна за слабостта на чийто и да е личен морален императив. Входният контрол не би следвало да бъде натоварван с вина за дефектите в професионалната подготовка на адвокати, съдии и прокурори. И не само. Настоящият формат на зрелостния изпит също не проверява нито начетеност дотук, нито подлежаща обучаемост насетне. Всъщност с тазгодишната кандидат-студентска кампания концепцията не се променя кой знае колко: един нефункционален филтър се заменя с друг, който едва ли ще работи по-зле.
Ето защо дебатът за ролята на матурата не е сред най-адекватните. Опасенията от неработещите институции на правото следва да се адресират към онези, които не си вземат часовете, а не към лошия подбор на студенти. Към колегите им, които са абдикирали от изпитите по предметите, които водят, с цел да няма поправителни сесии и да не си нарушават летните ваканции.
Нито един входящ изпит не носи вина за несвършената преподавателска работа, нито за уроненото реноме на юриста. Няма процедурно решение, което да замени отдадения преподавател, съзнаващ принципа, че с действията си задава стандартите на професията си за десетилетия наред. Важността на банкоматната карта в много от случаите надделява. Не учебникът е важен, а даскалът. Особено когато си върши работата.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
