Той е бил барман в Прага, градинар в Торонто, готвач във Вашингтон, счетоводител в Сан Франциско и звукооператор в Ню Йорк. В същото време документалните му филми са едни от най-популярните български кинопроизведения в света в последните близо две десетилетия.
Определят го за талантлив, умен и забавен, а себе си той определя като почитател на японския режисьор Масаки Кобаяши.
В четвъртък стана ясно, че дебютният игрален филм на режисьора Андрей Паунов „Януари“, вдъхновен от едноименната пиеса на Йордан Радичков, ще бъде част от международния конкурс на 26-тото издания на „София филм фест“.
Лентата е по сценарий на Алекс Барет и Паунов, оператор е Вашко Виана, а музиката е на Иво Паунов. В него участват популярните актьори Самуел Финци, Йосиф Сърчаджиев, Захари Бахаров, Леонид Йовчев и Малин Кръстев.
Произведението вдъхновява Паунов още от дните, в които учи кино и телевизионна режисура като студент. Желанието му да заснеме произведението се осъществяват през 2015 г., когато наследниците на Радичков преотстъпват правата по произведението и той започва да работи по сценария.
Пандемията от COVID-19 забавя работата по лентата, но в крайна сметка нейното завършване става факт през 2021 г.
Андрей е особен разказвач, той е цяла вселена от идеи, много ме разсмиваСамуел Финци
„Много се радвам, че избра мен да участвам в този филм. Имам чувството, че ще се получи нещо, което в България не сме гледали. Андрей е особен разказвач, той е цяла вселена от идеи, много ме разсмива“, казва Самуел Финци пред бТВ.
Андрей Паунов завършва кино и телевизионна режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2000 г.
Дебютът му идва през 2004 г. с документалния филм „Георги и пеперудите“. В него се разказва за психиатъра, невролог, предприемач и директор на дом за възрастни с умствена изостаналост в Подгумер. Той мечтае да организира стопанство, в което болните да отглеждат животни като щрауси, фазани и охлюви. Филмът жъне огромен успех и печели „Сребърен вълк“ от фестивала IDFA в Амстердам, Награда на публиката за най-добър документален филм от международния фестивал в Триест, награда за най-добър български документален филм на Националния филмов център и др.
През 2007 г. се появява и филмът „Проблемът с комарите и други истории“, в който се разказва за град Белене и как градът преминава през години на различни идеологии и режими. В него място намират историите на затворници от концлагера, евентуалният строеж на ядрена централа и, разбира се, проблемът с дунавските комари.
Това му е хубавото на Белене. Там има безкрайна драма
„Още докато снимах този филм, знаех, че това никога няма да свърши. Че край ще има единствено моят филм. Това му е хубавото на Белене. Там има безкрайна драма – нещо като „перпетуум мобиле“. Когато събереш хора с много ниски възможности и много ниско ниво на живот и ги инжектираш с безумни идеи за просперитет, получаваш класически абсурден сюжет“, казва режисьорът в интервю за Дневник.
Третият му документален филм, който е свързан с историите на прехода от България, „Момчето, което беше цар“, пък е разказ за Симеон Сакскобургготски. За него режисьорът твърди, че всъщност изобщо не е за бившия министър-председател, тъй като той присъства в него по-малко дори от неговата котка.
„Филмът не е за царя, а за цялото идиотско царство в България. Той визуално не се занимаваше с присъствието на Симеон II, а с неговото отсъствие“, казва Паунов.
По думите му тези три документални филма са били възможност за изследване на „абсурда“ на постсоциалистическия свят.
„За мен беше много интересно да мога да се потопя в този свят, в който, наблюдавайки реалното, ти всъщност разказваш някакви приказки и басни и живееш в сюрреалистически светове“, казва режисьорът пред Монитор.
Най-популярният му филм досега обаче е свързан с артиста Кристо Явашев. „Да ходиш по вода“, посветен на проекта „Плаващите кейове“, обикаля кината по целия свят като голям отзвук има в Германия, САЩ, а в Италия над 100 салона го включват в програмата си.
Монументално. Проектите на Кристо, които винаги ще помним
„До края на живота си бих правил филми за него! Той е много повече от това, че е Кристо. Той е една буря на 85 години, експлозия! През него можеш да откриеш целия свят“, казва режисьорът пред списание „Култура“ през 2020 г.
Само суровият материал за филма достига между 750 и 800 часа и улавя моменти, които остават винаги остават зад кадър – работата на Кристо и екипите по финалното проектиране и изпълнението на проекта.
Сега, когато вече е правил както документални, така и игрални филми, Паунов дава ясно разграничение между двата стила.
Красотата на документалното кино е в това, че се случва наистина. А красотата на игралното е, че можеш да правиш каквото си поискаш
„Красотата на документалното кино е в това, че се случва наистина. А красотата на игралното е, че можеш да правиш каквото си поискаш. То пък защо трябва да е истинско? За мен в документалното кино е интересно: аз съм в истинския свят, следвам някакъв вид реалност и потъвам в нея. А в игралното е точно обратното: моделирам всичко, правя някакъв съвсем различен свят“.
След толкова успешни филми, режисьорът продължава да си задава един и същи въпрос - какво иска да е следващото предизвикателство – любовна история, документалистика или нещо другп. Накрая обаче винаги си спомня, че само едно е важно.
„Хубавото е, че киното ти дава тази възможност – то може да е каквото поискаш“
