Връзки за достъпност

Извънредни новини

Българската самодостатъчност. Как загубихме интерес към света около нас


Владимир Шопов

Прегледът на множество световни класации очертава влошаваща се картина на българската реалност. Хората в България обаче все по-малко се интересуват от съпоставката с другите. Това води до отхвърляне на императива да се променяме.

Смъртта би трябвало да ни интересува. Не просто в индивидуален, но и в колективен план. И особено в общество, което претендира да е обсебено от собственото си демографско оцеляване, от нарастващата опасност да достигне критична точка на възпроизводство, от риска да срине собствената си способност да функционира. На пръв поглед странно, но ние точно това отказахме да направим в годините на пандемията, причинена от COVID-19.

В голямото си мнозинство, българското общество просто не пожела да се стресне от случващото се. Утвърденият Coronavirus Resource Center на Johns Hopkins University събира и обобщава информация от множество източници от самото начало на кризата. Според него, към началото на 2023 година, България продължава да е втора в света по смъртност на 100 000 души след Перу.

Политиката за ваксинация на практика не се състоя и страната е на последно място в ЕС по тoзи критерий. Едва 30% са с пълен курс на ваксинация, а само 12% са си поставили трета доза. Има ирония в това, че броят на поставените ваксини в България е два пъти по-нисък от този в Русия, страната, от която извира много от антиваксърската пропаганда.

Показателно е, че през последните години подобни сравнителни позиционирания на страната привличат все по-малък интерес, остават периферни в българската публичност и вече не генерират натиск за промяна.

Къде е България

Прегледът на множеството подобни класации очертава добре позната и влошаваща се картина на българската реалност. Някои от тенденциите са по-често представяни от други.

Сривът по отношение на корупцията например продължава. Според „Прозрачност без граници“, през 2021 година България е на 78-о място от общо 180 държави, последна сред страните членки на ЕС и 9 позиции по-надолу в сравнение с 2020 година.

По отношение на икономическата конкурентоспособност, посоката на движение също продължава да е негативна. Според IMD World Competitiveness Centre през 2022 година страната е 53-та от общо 64 изследвани държави, това е спад от пет позиции спрямо 2020-а и от 15 позиции спрямо 2009-та.

Пропадането на медийната среда и публичност пък е добре документирано от "Репортери без граници". През 2006 година страната е на 35-о място в класация на 180 страни, но достигна дъно от 112-а позиция през 2021-а, преди леко да тръгне нагоре с края на ерата на ГЕРБ.

Демографската криза също е достатъчно известна. Само преди четири години и преди COVID-19, доклад на ООН изчисли, че България и Литва са най-бързо изчезващите нации на планетата.

България върви надолу и в оценките за състоянието на нейната демокрация.

Страната върви надолу и в оценките за състоянието на нейната демокрация по методологията на Freedom House - от 80-а от 100 страни през 2017-а, до 78-а през 2021-а и 79-а през изминалата 2022-а. При това нейната оценка е доста щедра. На въпрос дали изпълнителната власт и депутатите свободно определят публичните политики например, България получава 3 от 4.

Общото състояние и тенденции са подобни в още ключови области като здравеопазване, образование, обща и дигитална грамотност, инфраструктура, смъртност по пътищата, отношение и интеграция на имигранти, енергийна ефективност, подкрепа за Украйна и т.н.

Сравнението с другите загуби значение

Независимо от различните възможни методологически несъгласия, всъщност тези позиционирания не са просто поредни снимки на едномерни явления, а много по-цялостни, съставни оценки за общото състояние и функциониране на ключови сектори от нашата политика, икономика и общество. Ние обаче вече отказваме да се интересуваме от тях.

Допреди няколко години ни бяха полезни, предлагаха смислен ориентир, посока, повод за мобилизация. Те бяха и координатна система на нашата конвергенция, на собствената ни модернизация и осъвременяване.

Постепенно цялостният контекст на това усилие обаче бе разместен и подменен. Тези промени започнаха да бъдат представяни като отказ от „нашенското“, дори като предателство спрямо него, като дълбока асиметрия, при която ни доминират, налагат, развалят. Оттук до отказа от съизмерване стъпката беше малка. Сравнителният контекст и неговите параметри бяха избутани, методологиите бяха обявени за конспирация, обратни „активни мероприятия“ на Запада.

Постепенно нашият свят се смалява и самозатваря.

Тази умора и отхвърляне на императива да се променяме се уплътнява и от специфична ретроизация, на която сме се отдали колективно през последните години. Един вид безконтролно валоризиране на реални и измислени български практики и истории. Миналото е вече икона, която изисква единствено нашето смирение.

Постепенно нашият свят се смалява и самозатваря. Подобна нагласа все повече се стилизира, вменява се героичност на този отказ от съизмерване, от израстване спрямо някой друг. Това пък отваря вратата за тоталните фантазми, с които можем в крайна сметка да се самонараним като култура, общество и икономика.

Три притеснителни тенденции

Отминалата година ясно очерта и ускори поне три особено притеснителни тенденции, които задълбочават имплозията.

Първата е възникване на политическа система без управление, поне в разпознаваемия му съвременен, западен вариант. Това е продукт на процеси като безотчетно и безпрограмно де факто президентско управление, неработещ парламент, замразяване на законодателния процес и всякаква дискусия за публични политики, както и конструиране на кабинети по нео-феодален модел на сегментирани административни мини-владения без интегрираща управленска рамка.

Втората е нарастващата деинституционализация, която е все по-видима с просто око през ежедневния информационен поток и буквалния разпад на цели публични системи – МВР, прокуратура, здравеопазване и други. Те просто имплодират от липсата на устойчиво и компетентно управление, елементарна отчетност и контрол. Много от тях очевидно са на концесия на различни организирани интереси и не изпълняват дори свои базови обществени функции.

Третата тенденция е свързана с политическите партии и тяхното превръщане в племенни формации. Те започват изцяло да съществуват като обърнати към своята база, а логиката на изграждане на някаква социална коалиция, която да разшири техния периметър, минава на заден план. Затова и те са непрестанно окопани, все по-несигурни във фрагментиращата партийна система и изнервените избиратели.

Почти пълното прехвърляне на общуването и допирните точки с тях към социалните медии допълнително стимулира този процес. Ежедневните, често истерични вълни от дигитални реакции не просто непрестанно ги притискат, но ги вкарват в защитни, оправдателни пози и стимулират самозатварянето им. Избирателите стават фенове и партиите все повече са принудени да се движат според техния емоционален регистър и светоглед.

Залогът за 2023 година

2023-та година обаче носи още по-голям залог. Втората инвазия на Русия в Украйна на практика стартира политическо и стопанско преосноваване на Запада. Доколкото България участва в него, нейното поведение е най-вече продукт на тягата на членството на страната в ЕС и НАТО, а не на нейната еднозначна ценностна и цивилизационна принадлежност към тях.

Траекторията ѝ е на унизително пълзене, зигзаг, който има видима логика единствено ако четете случващото се през действията на различни проруски и престъпни интереси и контрадействията на тях, доколкото ги има. Това е политическият таван на нашата ориенталско-балканска клептокрация.

Сегашното западно преосноваване е обвързано с дълбоко, радикално разкачване от Русия.

Страната отдавна излезе от интеграционното десетилетие, започнало през 1997 година и погледнато цялостно сега е по-близо до Западните Балкани, отколкото до Централна Европа. Сегашното западно преосноваване е обвързано с дълбоко, радикално разкачване от Русия, в някои отношения много повече от предходни години.

Дали и доколко България ще участва в този процес? В това се състои големият залог и въпрос на тази година, време разделно, което е все по-осъзнато и от антиевропейските сили по земите ни. Тяхното историческо време буквално свършва, ако процесът бъде успешен, и затова мобилизацията и истерията им не са изненада. Те трескаво блокират промени, отлагат важни решения, „пренаплитат“ системи и мрежи, най-вече в енергетиката, сигурността и отбраната.

Успоредно с това те все по-усърдно работят за откачване от реалността на максимален брой сънародници. Дигиталният свят по нашите земи и неговите активисти ще продължават да създават и укрепват измислени светове, фалшиви дилеми, истерични заместители на реалното ежедневие и залог. Целта им е очевидна - да се самонараним геополитически.

Напредващата имплозия показва, че те имат шанс за успех, ние в много отношения вече предпочитаме да живеем във фантазми. Дори по въпроса за смъртта.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • 16x9 Image

    Владимир Шопов

    Владимир Шопов е завършил Лондонското училище по икономика и политически науки. Специализирал е в университетите в Оксфорд, Лондон, Калифорния, Пекин и в Ново училище за социални изследвания, Ню Йорк. Бил е съветник по европейски въпроси на министъра на вътрешните работи (1997-1998), съветник в Мисията на България към ЕС (1998-2001), съветник на министъра на външните работи (2014 - 2016).

Facebook форум

XS
SM
MD
LG