Не го казвайте на глас, но най- добрите дни в отношенията ЕС-Украйна вероятно са в миналото. Периодът от Евромайдана 2013-2014 г. до днес може да бъде описан като златна ера в двустранните отношения. Добрите работни отношения между правителствата и парламентите от двете страни и взаимният интерес доведоха до две ключови стъпки, които приближиха Киев до Брюксел.
Има индикации, че следващите пет години ще бъдат по-разочароващи във всички отношения.
Всеки политик в Брюксел, който се е занимавал с Украйна, повтаря тези дни една и съща мантра: „Киев постигна повече в последните 5 години отколкото в първите 20 след независимостта си през 1991 г.“ Те могат да изброяват различни постижения като аграрна реформа, пенсионна реформа, енергийна реформа, приватизация, а накрая завършват с най-големите постижения на ЕС и Украйна – влизането в сила на споразумението за асоцииране и съпътстващия пакт за свободна търговия, които приближиха украинското законодателство и икономика до ЕС, както и големия успех с отмяната на визите през 2017 г.
Петро Порошенко се разбира наистина добре и с Жан-Клод Юнкер, и с Доналд Туск.
На второ място идват близките лични отношения. Украинският президент Петро Порошенко се разбира наистина добре и с председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, и с председателя на Европейския съвет Доналд Туск. Срещата между украинския лидер и шефовете на ЕС миналата седмица показа тези близки отношения.
Истината е, че Порошенко бе посрещан на високо равнище в Брюксел почти когато си поискаше. По същия начин външният министър на Украйна Павло Климкин е провел повече закуски с европейски партньори преди срещите на външните министри от всеки друг първи дипломат. Дори има междуведомствена Група за подкрепа на Украйна в Европейската комисия, чиято цел е да канализира различната европейска помощ за страната.
Нито една друга страна извън ЕС не се радва на това.
Ще бъде смешно, разбира се, да твърдим, че всичко това ще изчезне ако Порошенко не бъде преизбран. Нито един лидер от ЕС не го е подкрепил открито в надпреварата, но имам усещането, че те биха предпочели „дявола, когото познават“ пред „дявола, когото не познават“ в лицето на Володимир Зеленски. И дори пред „дявола, когото познаваха“ в лицето на Юлия Тимошенко. Мнозина все още изтръпват от спомена колко трудни бяха отношенията, когато тя бе на власт.
Тази година обаче се очакват и промени, които несъмнено ще оставят отпечатък върху ЕС. Със сигурност новият Европейски парламент след изборите през май ще бъде по-малко благосклонен към Украйна заради очакването повече крайни популисти от ляво и дясно да спечелят места. А Комисията и Съветът ще трябва да отразяват настроенията в много от страните членки в подкрепа на затягане на границите и задълбочаване на интеграцията вместо разширяване.
Носят се дори слухове, че няма да има комисар по разширяването.
Носят се дори слухове, че няма да има комисар по разширяването и политиката на добросъседство в следващата Комисия, която се очаква в края на годината. Не изглежда вероятно и наследниците на Юнкер и Туск да дойдат от страните от изток или север, възприемани като „приятелите на Украйна“.
Най-важното е, че в следващите пет години е малко вероятно да бъдат постигнати следващи пробиви в отношенията между ЕС и Украйна, както стана с отмяната на визите и свободната търговия. ЕС ще продължи да настоява, че Украйна трябва да извърши реформите и да се бори с корупцията без да може да предложи морков, освен нови заеми. В същото време Киев ще иска светлина в края на тунела – реална перспектива за влизане в клуба някой ден. Но вместо това ще се изправи пред висока стена. И е без значение кой ще влезе и какво ще прави в президентския дворец и в парламента на Украйна.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
