На 24 май 1943 г. по софийската ул. „Клементина“ (днес бул. „Стамболийски“), от квартал „Ючбунар“ към площад „Възраждане“ се движи множество. Отпред с българско знаме крачи младежът Жак Меламед. Множеството постепенно нараства, като в него са включени немалко жени, деца и старци. Повечето от мъжете, от 20 до 55 г., се намират вече в еврейски трудови лагери.
След като минава улица „Опълченска“ и приближава площада тълпата е посрещната от кордон цивилни и униформени полицаи, които препречват пътя ѝ с камионетки и мотоциклети. Придружава ги и ескадрон конна полиция. След малко те се нахвърлят над хората от шествието с камшици, палки и бичове.
Задават се и черни камионетки. Започват арести, като задържаните се вкарват в камионетките. Пространството по ул. „Клементина“ между пресичащите я улици „Осогово“ и „Отец Паисий“ в следващите минути е преобърнато в неприятна гледка от газещи конски копита, камшици, палки и бичове. По улицата остават кръв и ранени хора. След това полицията се насочва и към близката синагога в Ючбунар където също се е събрала тълпа.
Как се стигна до тук и коя беше причината за тези неприятни сцени на насилие и арести?
Подготовката
След отлагането на депортацията на евреите от старите предели на царството от 9 март 1943 г., Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ) начело с Александър Белев разработва нов, втори план за изселването им. Стремежът е да бъдат депортирани всичките 48 000 евреи от Царството, като те поемат по пътя на намерилите смъртта си 11 343 от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот.
Изготвените варианти са два. Според план А се предвижда изселване на всички евреи от България в източните германски провинции, а съгласно план Б само изселване от София в други населени места във вътрешността на страната. За самият Белев и евакуацията е единствено първа стъпка към крайна депортация в Полша. Планът му предвижда депортациите да започнат на 30 май.
За осъществяване на операцията през май 1943 г. КЕВ издава поредица от заповеди. Назначени са ликвидатори на еврейско имущество. На работещите там служители се заплаща допълнително за извънреден труд. Със специална заповед от 7 май 1943 г. се предвижда преброяване на евреите в столичния град. Правят се усилия действията на Комисарството да бъдат запазени във възможна най-голяма степен в тайна.
На 19 май Радио „Берлин“ съобщава, че в скоро време предстои депортация на българските евреи. Според някои сведения, служителката в КЕВ Лиляна Паница съобщава за подобен план на доктора по право Нисим Буко Леви, водач на еврейската общност в столицата. На същия 19 май Леон Фархи, член на консисторията и еврейското взаимоспомагателно дружество, кани в канцеларията си еврейски ръководители и съобщава за чутото. Решават да действат като през март и да потърсят помощ. Според Бенямин Ардити, водач на ционистите ревизионисти, който присъства на тази среща, било решено да се действа за успокояване на еврейската общност и тя да бъде мобилизирана за демонстрация пред властите.
На 20 май от печатницата евреите получават автентичен екземпляр от заповедта за изгонването им София. Мълвата тръгва по Ючбунар. Убедени са, че не става дума само за изселване от столицата. На 20 май министърът на вътрешните работи Петър Габровски е на аудиенция при цар Борис III. Монархът му съобщава за решението си да се осъществи план Б., а план А да бъде отложен, като изселването започне веднага още в близките дни. По този повод американския историк Фредерик Чери пише: „Атмосферата се е променила. Борис се отнася към депортациите по-предпазливо отколкото през март“.
На 21 май правителството на проф. Богдан Филов приема постановление №70, с което се предвижда изселване на евреите от София във вътрешността на страната. Същото няма да бъде публикувано в „Държавен вестник“. В навечерието на 24 май евреите в столицата, по-голямата част от които живеят в кварталите Ючбунар и Коньовица, получават бележки в няколкодневен срок, единствено с 30 кг багаж, да заминат за градове от вътрешността. Протестното шествие, за което се говори в началото на този текст цели да предотврати това действие.
Организацията на манифестацията
Консисторията и ръководството на еврейските общини решават да действат в полза на общността. Споменатият Нисим Буко Леви, Хаим Нисим Бенадов и председателят на нелегалния еврейски комитет на Отечествения фронт о.з. полк. Аврам Перец Таджер (след приемането на Закона за защита на нацията в края 1940 г. неговият син се самоубива, полковникът напуска Съюза на запасните офицери и връща ордените си на царя) започват да търсят отново, като през март, познати в двореца, сред военните, в правителството и сред българското общество. Хаим Бенадов и полк. Таджер уреждат да се проведе молебен в Централната синагога, който да прерасне по-късно в протестен митинг пред нея. Към тези приготовления трябва да се добави и полученото съгласие на софийските равини Даниел Цион и д-р Ашер Хананел.
Тъй като немалка част от евреите са част от градската беднота, не е изненада, че левите сили и Българската работническа партия (комунисти) също имат свое влияние сред тях. По някои спомени на среща със секретарите на ОК на БРП (к) Методи Шаторов и Георги Чанков обсъждат положението в навечерието на светлия празник и решават да се организира мирна демонстрация. Непосредствената организация на протеста е дело на Вълка Горанова. Тя обаче не успява да се свърже със секретаря на Трети софийски район в еврейското гето Тодор Живков, който е по това време при съпругата си в Говедарци. Съумява да намери единствено останалите членове на комитета Ребека (Бети) Давид Данон, Берта Калаора, Настя Исакова и други
Празникът
Рано сутринта на 24 май, поради затворената централна синагога, еврейското множество се ориентира към малката синагога в Ючбунар. Цялата улица „Осогово“ чак до пресичането й с „Клементина“ е изпълнена с евреи.
Сред множеството могат да се чуят въпросите, които всички си задават в тези тревожни майски дни на 1943 г. „Получи ли бележка?“ „Къде отиваш?“. В синагогата са равините Даниел Цион и Ашер Хананел. Въпреки страховете и надвисналите тъмни облаци расте нагласата, че пред заплахата за отпътуване към Полша единствено отчаяна стъпка може да доведе до обрат. Така се стига до протестното шествие, за което говорим в началото. Равинът Даниел Цион не само не се вслушва в нашепванията на хора от еврейската община да се избягват открити протести, но и подкрепя насочилото се към двореца множество.
Веднага след разпръскването на демонстрацията е блокиран целия еврейски квартал. Полицията тръгва и по еврейските къщи да извършва обиски. По време на и след манифестацията по домовете са арестувани около 400 души. Поради липса на друго подходящо помещение повечето от тях са затворени в близкото училище „Константин Фотинов“ на бул. „Христо Ботев“. По-късно 120 от тях са изпратени в еврейския лагер в Сомовит на Дунава.
При митрополит Стефан
Даниел Цион и Ашер Хананел стигат до къщата на митрополит Стефан с малка група евреи. Той веднага започва борба за отмяна на изселването от столицата. Сам съветва представителите на еврейската общност да потърсят помощта на католическия свещеник Романов доколкото той е духовен баща на царица Йоана.
Отново по съвет на митрополит Стефан двамата равини се свързват и с Екатерина Каравелова. Разплакана старата госпожа ги съветва да напишат писмо до царя. Ашер Хананел го сътворява и моли с него царят да простре бащинската си десница и да ги закриля. Добавя още, че ако е нужна кръвта на евреите, те са готови да я дадат за България и в България, а не по „незнайни гори и планини“. Каравелова лично се ангажира да предаде писмото в двореца. Накрая на самия документ тя се подписва лично и написва думите: „Синко, и ти си баща, не прави никому зло.“
Царят отсъства от молебена в центъра, ала митрополит Стефан предава молбата на началника на кабинета му Павел Груев. Разговорът му с премиера Филов да се прояви милост към евреите не завършва с поемане на ангажименти от премиера. Стефан изпраща и телеграма до наместник-председателя на Св. Синод, видинския митрополит Неофит, с която го информира за случващото се. По-късно в телеграма лично до царя, пише: „С каквато мяра мериш, с такава ще те мерят, не гони, за да не те гонят, знай, Борисе, че Бог бди на небето.“ Митрополит Стефан извършва и молебен на площада пред катедралата „Св. Ал. Невски“. В края на словото си той изрично подхваща темата за гонението срещу евреите, което помрачава празника.
Още на същия ден Даниел Цион е арестуван и изпратен веднага за Сомовит. На следващия ден, 25 май, е арестуван и д-р Ашер Хананел. Сам той не е изпратен на Дунава, тъй като кавалер на ордена „Св. Георги“ се ползва с правото да остане в столицата.
Отзвукът от 24 май
Още вечерта на празника чуждите радиостанции съобщават в своите емисии за протестната демонстрация на евреите в българската столица. В емисията на ”Радио Лондон“ Влада Карастоянова, дъщеря на ген. Рачо Петров и Султана Рачо Петрова, също отправя критики към българските власти. Радио „Гласът на Америка“ излъчва неколкократно заканите на американския президент Франклин Рузвелт, че за тези престъпления един ден ще има съд. И радиостанция „Христо Ботев“ предупреждава за възмездие, което ще се търси от преследвачите на евреите.
Писателят Елин Пелин посещава мястото на инцидента и изразява възмущението си от разправата с демонстрантите. После 63-ма политици и общественици изпращат предупредително писмо до цар Борис III. Сред имената са полк. Дамян Велчев, Никола Мушанов, Атанас Буров, Никола Петков, Димо Казасов и други. На 27 май отново и Св. Синод на Българската православна църква в намален състав се занимава с инцидента. В своя статия озаглавена „Бесният поход срещу евреите“ нелегалният в. „Работническо дело“ описва подробно цялата акция и случилото се.
И все пак, в крайна сметка правителството на Богдан Филов, въпреки всичко потвърждава решението си за изселване. Изглежда не толкова самата акция, колкото ходът на войната и страхът пред съюзниците правят действията на царя още по-колебливи в сравнение с март. От една страна запис от дневника на Филов с дата 26 май 1943 г. гласи: „От 6 до 7.30 ч. при Царя на „Московска“. Одобрява напълно мерките против евреите.“
От друга страна обаче, както коментира думите на Белев пред равина Хананел как Комисарството не прави нищо без знанието на Короната и правителството, Чери отбелязва: „Белев говори истината, когато казва пред равина, че не върши нищо без знанието на Короната; истина е обаче и това, че Короната не винаги позволява на Белев да върши каквото желае.“
Трябва да се подчертае, че за втори път българските евреи не потеглят за Полша. Но и този път министерското постановление остава и не е отменено с друго. Поради това и след май 1943 г. рискът за изпращането им в Полша остава. Развитието на бойните действия и очертаващия се победител ще направи в следващите месеци това все по-малко вероятно, а накрая и невъзможно.
Бяло петно в историята
Прави впечатление, че до към 70-те години за демонстрацията от 24 май не се говори много. Събитието дори отсъства от тритомната история на БАН от началото на 60-те години. От края на 70-те насетне обаче, то става особено важно. Тогава публикациите зачестяват, като освен ролята на комунистите, се изтъква изрично тази на Тодор Живков. Безпристрастни учени като Чери обаче разглеждат комунистическата подготовка по-скоро като съпътстваща другите действия на еврейските първенци.
В първите двадесетина години след 10 ноември 1989 г. махалото на разказа за съдбата на евреите през този период, за държавната политика, както и за манифестацията на 24 май, отива в обратна посока. И сред самата еврейска общност в страната ни има известно разноречие около събитието белязало 24 май 1943 г. Докато едни го смятат за комунистическа акция, други го разглеждат като едно спонтанно действие на софийските евреи. Дори и масовостта се обяснява като резултат повече от спонтанност, колкото от някаква предварителна организация.
Какво става с участниците?
След 9 септември 1944 г. участниците в тези знаменателни събития от преди 80 години имат различна съдба. В края на 40-те Даниел Цион се изселва в Израел където продължава да устоява възгледите си за тесни връзки между юдаизма и християнството. Умира на 96 годишна възраст в Тел Авив през 1979 г.
Макар и вече 76 годишен полк. Аврам Таджер също заминава в края на 40-те за Израел. Умира в началото на 50-те забравен в малък апартамент в град Яфа. И Нисим Буко Леви потегля за Палестина и умира в Тел Авив през 1988 г. на 90 годишна възраст. В Израел се преселва и Бенямин Ардити, като цели три пъти става депутат в Кнесета. Умира през 1981 г.
Момчето с българското знаме, Жак Нисим Меламед, остава в България и под името Драгомир Асенов става писател и драматург. Хаим Бенадов става председател на възобновеното еврейско народно читалище, а през следващите години продължава да се занимава с журналистика и писателство.
След 9 септември Вълка Горанова (съпруга на Пеко Таков), разбира се, остава в България и очаквано се развива като номенклатурен кадър по време на тоталитарния режим. До 10 ноември е принудена повече или по-малко да се съобразява с официалната версия за демонстрацията, фаворизираща тогавашния Първи. През 2013 г. Организацията на евреите в България я удостоява с най-високото си отличие „Шофар“.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
