Мунира Субашич за последно вижда 17-годишния си син Нермин, когато войник от силите на босненските сърби го отвежда. Той е един от над 8000 босненски мъже и момчета, убити в геноцида в Сребреница.
Мунира чака 18 години да бъдат открити останките му – две костици, намерени в два масови гроба на 25 километра един от друг. Това е всичко, което тя успява да погребе.
Мъжът на Мунира Халимо също е сред убитите. Както и още 20 нейни близки. От години тя се бори за справедливост за тях, но и за всички други убити и техните оцелели близки.
Днес Мунира Субашич е председателка на сдружението „Майките от Сребреница“, което обединява повече от 6000 оцелели при клането. От десетилетия жените се борят за паметта на убитите си близки.
„Нашите деца бяха убити, невинни… Европа и светът мълчаливо гледаха”, каза Субашич на церемония по повод годишнината от геноцида.
„От 30 години носим тази болка в душите си.”
Мунира е родена на 8 май 1948 г. в село близо до Сараево.
„Израснах в село, където и мюсюлмани, и сърби живеехме заедно. Нямаше нито църква, нито джамия, празнувахме празниците заедно“, казва тя в разказ, публикуван от платформата Remembering Srebrenica през 2021 г.
„Моите родители ме възпитаха да не питам как се казва един човек, а да гледам дали е добър или лош.”
Мунира се мести се в Сараево, за да учи. Завършва там гимназия през 1966 г. и среща Халимо Субашич – бъдещия си съпруг.
Мунира и Халимо се женят през 1967 г. и се местят в Сребреница. Там си купуват първото жилище, там се раждат и растат двамата им синове – по-големият е Вахадин, а по-малкият – Нермин.
„Всичко радостно ни се случи в Сребреница в добрите години”, казва тя.
„След това дойде войната.”
Първите знаци, че нещо се променя, Мунира усеща по-рано. Приятелите ѝ сърби и хървати започват да странят. После се изнасят от града.
През 1992 г. започва войната в Босна. Сребреница е обсадена от силите на босненските сърби. Мунира и цялото ѝ семейство са в града.
„Виждала съм как хора умират от глад, как са убивани с пушки и гранати, как са обезглавявани”, казва тя за този период.
През 1993 г. ООН обявява района около Сребреница за зона за сигурност. Там отиват десетки хиляди мюсюлмани от Източна Босна, за да избегнат преследването, на което са подложени.
През цялото време районът е под обсада. Няма достатъчно храна, вода и лекарства.
„Понякога имах чувството, че няма достатъчно въздух за дишане“, спомня си Субашич.
Жените умират по време на раждане, а мъжете от доброволческа армия умират от най-леки наранявания. Към лятото на 1995 г. хуманитарната ситуация е катастрофална.
Точно тогава, на 6 юли 1995 г. силите на босненските сърби, командвани от Ратко Младич, нападат Сребреница, където близо 40 000 босненски мюсюлмани са открили убежище в „безопасната зона“ под опеката на ООН.
Мунира Субашич, мъжът ѝ Халимо и по-малкият ѝ син Нермин са в Сребреница.
На хората е казано да тръгнат към изоставен завод в село Поточари, който служи за база на мироопазващите сили на ООН. Не всички са допуснати вътре. Тогава, спомня си Субашич, започват убийствата и изнасилванията.
„Ние търсехме спасение там. Спасение. Но нямаше спасение. Тези, които трябваше да ни защитят, дори не опитаха“, казва тя.
Години по късно „Майките от Сребреница“ завеждат дело срещу холандското правителство заради бездействието на холандския мироопазващ контингент. В решение от 2019 г. Върховният съд на Нидерландия призна, че холандските миротворци носят частична отговорност за клането.
На това място Мунира за последно вижда сина си Нермин и мъжа си Халимо. И двамата са отведени от силите на босненските сърби. Те са сред повече от 8000 мъже и момчета, убити в Сребреница.
Жените, сред които е и Мунира, са пратени в бежански лагер край Тузла. Месеци по-късно тя се събира с по-големия си син Вухадин, тогава на 22 години. Той оцелява, защото е в босненската съпротива и по време на клането е в Жепа, село югозападно от Сребреница.
В началото Мунира не знае нищо за съдбата на по-малкия си син и мъжа си. В началото мисли, че те са държани като затворници някъде. Едва през 1997 г., когато започват да се откриват масовите гробове, жените разбират, че никой няма да се върне.
„Тогава решихме да се опитаме да намерим костите и да ги върнем на семействата им“, казва тя. „Искахме и да изправим пред съда виновните за престъпленията.“
Така се ражда идеята за организацията. Тя е основана през 2002 г. и първоначално се казва „Движение на майките от анклавите Сребреница и Жепа“. Първата му председателка е Хатиджа Мехмедович. От повече от две десетилетия сдружението търси изчезнали хора, подкрепя оцелелите и се бори за справедливост.
Мунира Субашич е сред основателките му, а от 2018 г. е негова председателка.
„Всичко правехме сами. Нямахме помощ от никого на местно или национално ниво“, казва Субашич.
„Единственото, което искахме да направим, беше да намерим отговорите на нашите въпроси – къде са нашите близки?“
Международният наказателен трибунал за бивша Югославия (МНТБЮ) обяви клането през юли 1995 г., извършено от босненските сръбски сили, за геноцид.
Досега повече от 50 души са осъдени на за участието си в клането. Сред тях са Радован Караджич, първият президент (1992-1995 г.) на Република Сръбска, и Ратко Младич, военен командир на босненските сърби.
„Искахме истината да надделее, някой да съжали за действията си“, казва Субашич.
„И за да няма такъв геноцид никога повече – не само в Сребреница, никъде.“
Форум